Огнян много трудно накара приятеля си Румен да дойде с него на църква.

След службата зорноволно доведеният на богослужението се бе облегнал на стената и се присмиваше на пастира, който току що бе слушал:

– Не съм страхливец! Вашият проповедник ви кара да се покаете от страх.

– Това според теб е малодушие? – болезнено реагира Огнян. – В случая става въпрос за страхопочитание и подчиняване на нещо разумно, за да се избегнат неприятностите. Нима е геройство да се втурнеш ненужно в дадена опасност?

Румен само махна с ръка и смотолеви:

– Дрън дрън, бабини деветини ….

– Добре, – опита да се успокои Огнян, – представи си, че една сграда се е запазила и на последния етаж виждаш, че човек чете книга на терасата ….

– Веднага ще му кажа да се маха от там, – скочи веднага Румен.

– Да но този човек ти маха отгоре с ръка и ти казва: „Аз не съм страхливец, не ме плашете“. Какъв е той според теб герой или неразумен човек?

– Как няма да избяга от огъня?  – недоумяваше Румен.

– Точно така неразумни хора се стараят да бъдат храбри пред явна, но за тях непонятна опасност, от вечна погибел.

– Глупаво е…., – вдигна рамене Румен.

– В Библията се казва, че страхът от Господа съдейства към живот и всеки, който го има, винаги ще бъде доволен и злото няма да го постигне. Страхът от Господа е източник на живот, той просветлява душата, унищожава измамата и убива всички грешни желания.

– Трудно ми е да го възприема, – призна си Румен.

Огнян още по-настойчиво продължи:

– Заобиколена и запазена от Божия страх, душата не е способна на никакво зло. И ако дойде някакво изкушение или зла мисъл тя се ужасява и вика към Бога: „Господи, помогни ми!“ „Страхът от Господа е начало на всяка мъдрост“. В него се корени всяко добро нещо.

– Нима искаш да кажеш, че съм глупак? – реагира бурно Румен.

– Мъдър е този, който навсякъде и по всяко време постъпва внимателно според Божиите повеления. За това внимавай как се обхождаш, не бъди неразумен, а мъдър.

Румен мълчеше, беше навел глава и сериозно размишляваше. Присмехулната му усмивка бе изчезнала от лицето му, а в очите му все още се четеше колебание.

Той много пъти бе спорил с Огнян относно Бога, но сега нещо в него се пречупи. Усещаше, че това, което казва приятелят му е истина и то не каква да е, а правда, която до сега не бе осъзнавал…..

Ситуацията в родилното отделение на медицинския център бе екстремна. Решаваше се животът на едно още неродено дете.

След направените изследвания докторът бе казал на Здравка:

– Плодът има рядко усложнение – чревна торзия. Вероятно ще се стигне до запушване на кръвоносните съдове и чревна гангрена.

– А това може ли да стане причина за смъртта на детето ми? – попита разтревожена Здравка.

– Да, – кимна с глава лекарят. – Като имам предвид сложността на ситуацията, предлагам да прекратим бременността ви.

– Не убивайте детето ми, – с болка изстена Здравка. – Моля ви, спасете го! Дълго време не можех да забременея ……. после няколко години не можех да задържа плода….. Моля ви!

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя прегърна големия си корем и заплака.

За да спасят детето бяха повикани специалисти в клиниката. На съвещанието лекарите бяха единодушни:

– Цялата работа ще премине на два етапа, – каза главният лекар.

А единият от специалистите уточни:

– Раждането ще се извърши на 32-та седмица от бременността с цезарово сечение, а след това на детето ще се направи хирургична операция.

В уреченото време, всички от медицинския екип бяха напрегнати. Готвеха да дадат всичко от себе си, за да зарадват една млада жена.

За радост на всички раждането и операцията премина благополучно. Нямаше никакви усложнения. Малката Даря бе преместена в отделението за недоносени бебета.

След няколко дена, тъй като нямаше никакви проблеми, Здравка и Даря бяха изписани от болницата.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.

Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.

Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:

– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!

Майка му и Ана се спогледаха притеснено.

– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.

– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.

Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:

– Не ги яж! Това не са боровинки.

Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:

– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..

И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.

– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.

– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.

– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.

– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.

– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.

Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.

– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.

– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.

Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.

– Голям чистник е, – засмя се Ана.

Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.

Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.

Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.