Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.

Малко недоразвито растение растеше под сянката на силен и як дъб, който широко бе разпрострял клоните си.

То се чувстваше защитено под този великан:

– Тук съм си добре, – казваше си то. – На скришно място съм и никой няма да ме види. Никъде другаде не бих намерило такова спокойствие. И всичко това дължа на благородния си приятел, могъщия дъб.

Един ден до дъба дойде дървар. Той размаха брадвата си и повали гиганта.

Заплака малкото растение:

– Загина защитникът ми. Сега бурните ветрове ще ме победят и смажат, а ураганите ще ме изкоренят.

– Не, се страхувай! Това няма да стане с теб, – обади се тих и нежен глас. – Сега слънцето ще те стопли. Дъждовете ще те напоят изобилно. И цветът ти, който до сега не е достигал своето съвършенство, ще се къпе в слънчевите лъчи. И знаеш ли какво ще кажат хората, когато го видят?

– Какво? – примряло в очакване прошепна малкото растение.

– „Вижте какъв хубав цвят има това растение. Как не сме го забелязали до сега?“ А друг ще отбележи: „Това растение е станало прекрасно, благодарение на това, че са отсекли огромното дърво, което му е хвърляше гъста сянка. Сега това растение има възможност да се радва на топлото слънце“.

Понякога и ние сме като това малко растение. Нима не е ясно, че Бог ни отнема удобствата и ни лишава от преимуществата, които имаме, за да направи от нас нещо по-добро?

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

Звездите обсипваха небето. Тук там неголям облак помрачаваше красивата звездна картина.

Пламен и Христо вървяха по булеварда и се радваха на усмихнатите лица на хората минаващи край тях.

Всяко лице бе озарено не толкова от светлината на празничната украса по улиците, а от вътрешния огън подклаждан от голямото очакване – раждането на Младенеца.

– Виж, – каза Пламен, – минават векове а хората все още чака този мир, за който пеят ангелите в първото утро след Рождество.

– Даже и страната, в която се е родил Исус, – подчерта Христо, – страдат от насилие и въоръжени конфликти. Къде е тогаз този мир?

– Ще ти кажа къде да го намериш, – засмя се Пламен. – Той живее в сърцата на онези, които се доверяват на неговата благодат. Човек има мир до толкова, до колкото се доверява на Христос.

– Погледни, – опонира Христо, – земята се разрушава от войни и бунтове. Не знам страна, в която царува пълен мир и сигурност.

– Най-страшната война, – наведе глава Пламен, – която водим, е тази срещу самия Бог.

– Вярно е, – призна Христо, – че често се бунтувам срещу Неговата власт и дръзко решавам да изграждам живота си без Него.

– Сега имаш възможност да се примириш с Бога и да предадеш живота си в ръцете на Господ Исус Христос, – каза тихо Пламен.

– Тогава ще настъпи толкова търсения мир, – въздъхна Христо. – Мир с Бога, мир в сърцето си и мир с хората около себе си.

– Какво предпочиташ, – Пламен повдигна очи и погледна възторжено приятелят си, – война или мир?