Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.

През деня валеше проливен дъжд. Дойде нощта и стана студено. Заваля сняг. Марин се бе свил под завивката и отчаян чакаше да пуснат тока.

– Господи, накъде ме водиш? Къде е пътя? – предизвикателно извика в тъмното той. – Чувствам се като в джунгла, от която няма изход.

Тишина и мрак изпълваше стаята.

– Може би ще разчистиш тази джунгла? – обезкуражен попита Марин.

Не, растителността остава все още така гъста.

– Ще изгониш хищниците? – анемично очакване проблесна за миг.

Марин се изправи отпаднал.

Той усещаше, че го дебне опасност.

– Боже , какво ще ми дадеш срещу всичката тая напаст, която ме връхлита?

– Възвръщам ти надежда, като ти давам самия Себе Си. – чу се тих, нежен глас. – Аз ще бъда винаги с теб, през всичките дни до свършека на века.

Всеки от нас се нуждае от това напомняне. Потребна ни е такава надежда.

Баба Радка бе мъдра и стара жена. От очите ѝ искреше добрина, а от сърцето ѝ извираше любов към всеки. От душата ѝ струеше светлина. Лицето ѝ бе открито и честно.

Един ден група млади хора се завъртяха край нея и я попитаха:

– Толкова много си преживяла и вече си стара, а душата ти е млада. Тя ни изненадва с полета си. Животът ти е чист, а ти си сякаш си по-млада и от нас. Сподели с нас как си достигнала до това.

Старата жена само се усмихна.

– Сподели тайната си, бабо, – настоя един от младежите.

– Добре, но тя не е тайна, никога не съм я криела.

Младите хора наостриха уши, а сърцата и трептяха от очакване.

– Просто трябва да отдадете цялото си сърце за Бога, – продължи старицата.

Младежите я изгледаха изненадано.

– Когато го направих, всичкото добро, което ми пожелаеха и ми правеха, оставаше, а лошото забравях. То сякаш потъваше във вода.

– Само това ли? – учудено попита млада русокоса девойка.

– Ако бях трупала обиди, болки, страдания, беди и мъки, – отново усмивка се разля по лицето на старата жена, – сърцето ми щеше да бъде разбито. Дръзките удари през годините щяха да оставят печат върху мен.

Младежите не се съмняваха вече в това, което говореше старицата, а жадно поглъщаха думите ѝ.

– Водата отнесе несгодите ми. Всички обиди се разтвориха в нея. Само любов идваше в сърцето ми към хората и ми донасяше елей на доброта.

Възрастната жена продължаваше да се усмихва. Тя говореше нежно и спокойно. От нея се излъчваше любов, а душата ѝ бе чиста и млада.

Отдели мъката и болката от сърцето си и радост ще имате всеки ден.

За любовта отворете широко сърцето си и винаги ще ви бъде добре. Тя ще ви съпровожда с благоуханието на небето, за да бъде живота ви песен, изпълнен със слънчев дъжд.

Хора правете добро. Помагайте на бедните и болните. Душата си отворете за съчувствие, нека тя бъде изпълнена с милост.

Бог ни е дал скъпоценност, наречена памет. За това помнете доброто, което са ви направили. Забравете злото, гасете го като пламък. Прощавайте всичко с любов.