След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Едно момиче далече от християнството се оказало в компания на вярващи. То ги попитало:

– Какво е причастие?

Всички се надпреварвали да ѝ обясняват всичко каквото знаят за причастието.

Момичето изслушало всички обяснения. Объркано и обременено от целия поток от думи, попитало:

– Добре, а какво е деепричастие?

Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Ще дойде ден, когато ние ще разберем всяко „Не“, което Бог ни е казал по време на живота ни на тази земя. Така или иначе, Бог винаги ни възстановява загубите.

Колко често, ние като Божии деца се безпокоим и тревожим за това, че не получаваме отговор на молитвите си? Бог отговаря на тях изобилно, и ние получаваме много повече отколкото сме очаквали. Имаме отделни проблясъци, но пълното откровение, тепърва предстои …

Колко е хубаво да имаш вяра, която не бърза, а търпеливо чака Господа, очаквайки обясненията, които ще получи по-късно, от откровенията на Исус Христос.

Случвало ли се е Бог да отнеме от човек нещо, а после да му възвърне стократно? Какво ако наградата закъснее и не дойде сега? Нима Божия ден се ограничава само със сегашния? Дали Той не може да действа извън пределите на този малък свят? Нима вратата на гроба се разтваря към безкрайна тъмнина и вечно мълчание?

Дори и да сме ограничени в нашата преценка за краткия ден от този живот, ние можем да кажем със сигурност, че Бог не изпраща скръб в човешкото сърце, а дарява повече благодат и благословения.

Човек, който умее да чака, достига неочаквани висоти в християнското благочестие.

Филип зави зад ъгъла и заби колата в автомобил със подемен механизъм. Той мигновено удари спирачките, но тези, които пътуваха в колата с него започнаха да крещят:

– Автобус идва зад нас! Ще ни удари!….

Филип се обърна към тях и слушаше обясненията им. След това видя автобуса, който се вряза в колата му. Заедно с другите в колата той не притиснат към автомобила, в който се бе блъснал.

На Филип му се струваше, че всичко става прекалено бавно, освен собствените му движения, които бяха с обичайната си скорост.

Той изобщо не можеше да разбере как може да стане това. Да чува какво му говорят другите в колата, да забележи как автобусът се врязва в тях и същевременно да види как се блъска в другия автомобил.

Това единствено може да се определи, като забавяне на времето.

Някои учени предполагат, че когато сме изправени пред опасност, освобождаването на стреса, може да ускори мисловните процеси на човека, а света около него започва да се движи много по-бавно.

Една от причините, за да се получи така е, че нашата система, която отговаря за определени движения, има собствен секундомер, който записва колко бързо се придвижват нещата в полезрението ни. И когато работата му е нарушена, заради увреждане на мозъка, светът наоколо замира.