Тони работеше в един хотел. Бе заобиколен от хора, които имаха странни разбирания според него.

Никак не бе чудно, че когато Тони им заговореше за Исус между тях изплуваше тухлена стена.

Така се случи и на тази обедна дискусия.

– Всички трябва да вярваме в това, което ни е удобно, – заключи Станимир, един негов весел колега .

Тони бе недоволен от тази констатация, за това прибави:

– Така е в днешния свят хората събират около себе си такива учители, които им казват това, което сърбящите им уши искат да чуят, но по този начин те се отвръщат от истината.

– Пак с твоите глупости, – възрази Пламен. – Ето например Василка, нашата колежка ,я сърбят ушите само за неща, които не я караха да се чувства неудобно.

Не винаги е лесно да живееш за Исус в общество, движено от удоволствия.

Тони въздъхна и си каза:

– Един ден всяко ухо ще трябва да чуе и признае истината. Исус „ще съди живите и мъртвите“. Той е Царят и Съдията. Само Той може да определи кое е добро и кое зло.

Христос е Съдията, но има сърце на Спасител. Той е осигурил път на спасение за всички, които ще дойдат при Него.

Това петно на ризата много дразнеше Занко.

Беше го прекарал пет или шест пъти през пералнята, вече и самият той не помнеше, но нямаше резултат.

Използва различни препарати, дори препоръчаните за най-упоритите петна, но …

Петното бе станало част от тъканта.

Занко гледаше безпомощно петното и започна да разсъждава на глас:

– Така е и в нашето общество. Търсим удоволствия. Всичко ни е позволено. …. Важното е да се чувстваме добре.

Той разроши косата си с длан и продължи монолога си:

– Вината е анатема. Бягаме от нея. Давим я в алкохол. Говорим за нея с терапевт и обвиняваме някой друг за стореното. Подтискаме я чрез умствена гимнастика, но не можем да се отървем от нея.

Занко спря насред стаята и се замисли.

– За разлика от това петно на ризата има нещо, което може да „измие” греха и вината ми пред Бог. И това е кръвта на Исус Христос.

Занко се усмихна:

– За това Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се включва, когато грехът се задейства. Тогава …. отиваме при Господа и всичко се очиства …. И все пак не мога да гледам това петно на ризата.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

Бе 1859 година. Джошуа Абрахам Нортън се обяви за император на САЩ.

Той бе натрупал и загубил своето състояние. Искаше да има нова самоличност, за това се обяви за първия император на САЩ.

Един от вестниците отпечата собственото му прогласяване.

Повечето се посмяха на издигането на „император“ Нортън и най-вече на неговите изявления, които бяха насочени към коригиране на недъзите на обществото, отпечатва своя собствена валута, …

Кулминацията бе писмото до кралица Виктория, в което Нортън ѝ предлагаше брак, за да се обединят двете кралства.

За да подчертае новото си място, „императорът“ носеше кралска военна униформа, проектирана от местен шивач.

Един от наблюдаващите го каза за него:

– Нортън изглежда „с всеки инч крал“, но, разбира се, не е, защото не можем да измислим кои сме.

Много от нас прекарват години в търсене на това кои сме и се чудят каква стойност имаме. Опитваме да назовем и дефинираме себе си, но само Бог може наистина да каже кои сме.

За щастие, Той ни нарича Свои синове и дъщери, когато получим спасение чрез Неговия Син, Исус.

„На всички, които Го приеха, Той даде право да станат Божии деца”.

И тази самоличност е подарък. Ние сме Неговите възлюбени деца, родени „не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот“, нито поради човешко решение, а от Бога.

Отец ни дава нова идентичност в Христос. За това нека престанем да се сравняваме с другите, защото Той ни казва кои сме.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.