Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Много е по-лесно и по-евтино да се построи нова къща, отколкото да се поправя стара. Тези думи, най-добре илюстрират духовната реалност.
Старата природа на човека съдържа лъжа, поквара и различни изкривявания, но тя трябва да отстъпи място на новата природа. Имено това направи Бог.
В какво се състои проблема! Да се измени характера на човек е много по-трудно, отколкото да си смените дрехите. Нещо повече, със свои сили изменението на характера е практически невъзможно.
Но за Бога всичко е възможно. Бог не иска просто да ни поправи, а напълно да ни промени съобразно образа на Христос.
Той иска да влезе в живота ни и постепенно да ни променя отвътре.
Помоли Го за това! Той чака!

Такива очила са вече реалност.
Технологията се основава на явлението невромодулиране, при което електроенергия от чип стимулира нервната система за възстановяване на зрението.
Революционната система е измислена от инженерите на френската компания Pixium Vision, а клиничните изпитвания са насрочени за 2016 г. Хирургът първоначално ще постави малък силиконов чип с 150 електроди върху ретината.
Когато пациентът слага тъмните очила, съединени със системата, те интегрират видеокамера предаваща изображение на портативен компютър. Процесорът преобразува данните в инфрачервено изображение, което очилата излъчват в очите.
Импулсите включват електроди в имплантанта и зрителния нерв пренася образа в мозъка.
Малък експеримент, проведен от френските разработчици за тестване на системата е показал многообещаващи резултати.
Хирургът Yannick Le Mer е казал: “ Ние не даваме зрение на слепите, но осигуряваме друг начин на виждане“.
Тестването на новата система трябва да започне през следващата година в австралийския Bionic Vision.
Цената на устройството се очаква да бъде около 100 000 EUR. Ретиновите импланти, които възстановяват зрението някъде са вече достъпни, но качеството не е достатъчно добъро, за да работят в по-сложни реални условия.
Продуктът Pixium Vision може да възстанови зрението до ниво 20/120.

Въпреки, че няма данни за това как Исус е изглеждал наистина, повечето хора смятат, че той е бил с дълги коси и брада.
Този образ е толкова популярен, че се среща навсякъде – от Ватикана до най-отдалечените църкви в Патагония.
Въпреки това, християните не винаги са изобразявали така своя Учител. През първите триста години Исус е изглеждал съвсем различно.
През октомври 2014 г. археолози са открили образ на Исус в Испания, датиращи от четвърти век. Гравираният образ върху стъклена плоча показва Божия Син като голобрад мъж с къса къдрава коса, облечен в тога на философ.
Петър и Павел също са изобразени до него и също са голобради.