През 1884 г.  В Оукланд, Калифорния, съдията Алън станал известен с това, че успял да се отърве от 13 наказателни дела само за 6 минути.

Издание Okland Tribune отпечатало в един от своите броеве стенограма за един от случаите.

– Смятам, че не бях пиян, ваша чест, – заявил обвиняемият Гас Харланд.

– Не сте ли били пиян?

– Не много пиян.

– Колко?

– Е, … виждах луната.

– Но тогава беше една дъждовна неделна нощ, когато арестувах този човек, – съобщил полицая.

– Шест долара глоба или три дни затвор. Следващия…

Слоновете от Източна Африка са се научили да се преместват през нощта, а през деня се крият, за да се спасят от бракониерите.

Поради нарастването на бракониерството животните са застрашени от изчезване.

Обикновено слоновете се хранят и придвижват през деня. През нощта те спят и почиват.

Увеличаването на незаконния лов, поради голямото търсене на слонова кост, е накарало големите бозайници да изменят своите навици.

Тъй като голяма част от бракониерите се движат през деня, слоновете преминали към нощен начин на живот.

Според изследовател, нощния начин на живот е изменило общественото поведение на слоновете.

Бразилският скитащ паяк или банановият паяк е най-отровният известен такъв. Той е един от най-големите видове паяк в света.

Често се среща в тропическите гори на Южна Америка. Израства до 13-15 см.

През нощта тези паяци се скитат в джунглата, оттам и името им, за да търсят храна, а през деня се крият в тъмни и влажни места в близост до човешките жилища.

Ухапването му е много болезнено и отровата съдържа невротоксин, който причинява загуба на мускулен контрол и затруднено дишане, което води до парализа и в крайна сметка до задушаване.

Интересното е, че при ухапване бразилският скитащ паяк не винаги инжектира отрова, това се случва само при 30% вероятност.

Наско и Михаела се занимаваха предимно с добитък. Отглеждаха животни и ги продаваха на пазара. С тях живееха възрастните родители на Наско и единствената им дъщеря Ралица.

Те бяха трудолюбиви хора. Грижеха се усърдно за животните, за това техните питомци привличаха погледите на купувачите на пазара. Бяха честни и самоотвержни люде.

Но веднъж им се случи беда. Ралица, единственото им дете вдигна температура. Легна на легло. Треска я залюля и тя от време на време губеше съзнание.

Михаела бе много разтревожена за дъщеря си:

– Трябва да я заведем на лекар. Виж, – казваше тя на мъжа си, – детето цялото изгаря.

– Не можем да си го позволим, – каза Наско, – скоро ще има пазар.

– Ако ни сложат някоя карантина, няма да можем да продаваме животни, – подкрепи го баща му.

– Но детето е зле, – обади се свекървата.

– Колко пъти и ти и аз сме настивали и пак сме ставали, – каза свекърът, – ще се оправи.

– Ами ако не се оправи? – извика Михаела.

– Добре де, – неохотно се съгласи свекърът, – след пазара ако не е добре ще я заведем на лекар, но няма да позволя някакви болежки да попречат на търговията ми.

До пазара оставаха още четири дни. Положението на Ралица не се подобряваше. Тя престана да се храни и от ден на ден се топеше пред очите на родителите си, баба си и дядо си.

Вечерта преди пазара, Ралица загуби съзнание и не дойде вече на себе си.

– Няма ли да я заведем на лекар? – попита измъчено Михаела.

– Състоянието ѝ наистина се е влошили, – разтревожи се сериозно Наско.

– Ще ѝ мине, – опита се да го успокои баща му.

– Но тя е така вече втори ден, – каза Михаела.

Наско грабна дъщеря си на ръце и без да слуша повече увещанията на баща си, изтича при лекарят.

– Защо си я държал до сега? Съсипал си детето, – скара му се лекарят.  – Нищо не мога да направя. Късно е вече.

Тези думи смразиха сърцата на двамата родители.

Ралица лежеше безмълвно в ръцете на майка си, докато нацяло притихна.

Съзерцателен вик, разтърси нощта. Безпомощната майка ридаеше над изстиналото тяло на дъщеря си.

Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.