Приятелите ѝ казват, че животът на Софи Лорен се заключава в работата и спагетите за вечеря. Тя угощава своите близки така, сякаш им дарява частица от себе си. Софи смята, че никакви награди и почести не могат да се сравнят с чувството за майчинство и разбиране, че имаш семейство, на което си нужен.

Животът и стилът на Софи Лорен са станали пример за успешна жена, която е останала прекрасна майка и актриса.

На снимачната площадка в нейно присъствие се усеща домашна и приятелска атмосфера. Софи играе ролята на майка, всички останали край нея са обградени от нейната грижа и внимание. Всеки става член на нейното семейство.

„Свежите бузи, умело напудрения нос и добре очертаните очи не са най-главното в изкуството, за да бъдеш привлекателна. Красотата зависи от друго – доброта, ум и разбира се въображение, без, което ефектна жена няма да станеш“.

Кой може и иска да постъпва като Софи?!

Тя използва всичките си качества, за да постигне това, в което вярва. Лорен винаги е действала като актриса. За нея брака, семейството и децата са произведения на изкуството.

„Жена уверена в своята красота, ще съумее, в крайна сметка, да убеди в нея всички останали“.

Софи използва умело дрехите си, за да подчертае своите предимства. Избира цветове и стилове, които отразяват нейната вътрешна същност и усилват чертите на характера ѝ. Облеклото ѝ винаги е „работило“ за нейния имидж. На всяка възраст тя умее да изглежда стопроцентова жена.

„Когато приятелите ми напомнят, че вече съм на 60 години, аз самата не мога да повярвам в това. Имам чувството, че съм на 12 години. Навярно съм останала в тази детска възраст и гледам на света с широко отворени очи. На мен ми е все още интересно да живея. Благодарна съм за всеки изминал ден, за възможностите да откривам нещо ново …. Ако успеете да запазите детето във вас, тогава най-доброто в живота ви тепърва предстои…“

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Един фермер дойде до къщата на един от приятелите си и почука на вратата. Отвори му 9 годишно момче.
– Баща ти в къщи ли е?
– Не, господине, той отиде в града.
– А мама?
– Тя отиде с татко.
– А брат ти Хауърд? Той  вкъщи ли е?
– Не, господине, той е с мама и татко в града.
Фермерът започва да пристъпва от крак на крак и да си мърмори нещо под носа си.
– Мога ли нещо да направя за вас? – попита момчето. – Зная къде лежат всички инструменти, ако ви е необходимо нещо или трябва да предам някакво съобщени на баща ми.
– Е, – каза неуверено фермера, – аз наистина трябва да поговоря с твоя баща. Работата е там, че моята дъщеря Сюзън е бременна от брат ти Хауърт.
Момчето помисли малко, а след това каза:
– Да, за това трябва да поговорите с баща ми. Знам, че той взима 500 долара за бик, 50 за нерез, но не знам колко ще поиска за Хауърд.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.