Градината бе задушена от плевели. Изобщо не се различаваше, къде бяха цветята и къде зеленчуците.

Градинарят я гледаше озадачено:

– Не мога да си представя как се е случило това! Не знам как плевелите са могли да пораснат толкова много точно под носа ми.

– Това се е случило поради небрежното ти отношение, – извика жена му. – Пренебрегването на градината е липса на старание.

Единственият начин да предпазите „градината“ си от плевелите, които дяволът иска да посее в нея, е да бдите за състоянието ѝ, като вложите цялата си грижа, предпазливост и внимание.

Не чакайте някой друг да се грижи за сърцето ви вместо вас.

Това е вашето сърце!

Не оправдавайте негативното си отношение към хората, като казвате, че са се отнесли с вас несправедливо.

Дори ако наистина са ви навредили, не позволявайте на гнилото чувство на негодувание да отрови душата ви.

Забравете за това!

В противен случай негодуванието ще расте, докато горчивите спомени не ви изядат отвътре.

Негодуванието няма да изчезне, докато обвинявате другите за горчивината, която се е настанила във вас.

Ако искате да преодолеете от това чувство и да се освободите от плена на негативните емоции, започнете с поемането на отговорност за собственото си сърце.

Ние носим отговорност за това как реагираме на несправедливостта към нас.

Никога не забравяй това: Вие сте епископът на сърцето си и сте единствените, които решават какво ще бъде в него и какво не.

Ще простиш и ще забравиш или ще подхраниш горчивината и ще ѝ позволиш да расте?

Изборът е твой!

Спас се намръщи:

– Колко лесно се обиждаме днес.

– Превърнали сме се в свръхчувствително общество, – махна с ръка Тони, – което хленчи и се оплаква за всичко.

– Това е така, защото сме загубили способността да обърнем другата буза, – усмихна се Ченко. – Отгоре на всичко това искаме да поправим всяка възприемана несправедливост, извършена срещу нас.

– А какво ще стане ако се откажем да се обиждаме? – попита Васил.

– Когато някой ме обиди, – повдигна вежди Спас, – всичко в мен кипва. Искам да се оправдая…

– Да се откажеш от това да се обиждаш е трудно, – съгласи се Филип, – но аз отнесох оплакването си към Бога и Му заявих:“Ще се откажа да се обиждам, но Те моля да бъдеш мой защитник“.

– И имаше ли резултат? – попита нетърпеливо Тони.

– Обиди ме един мой приятел, но тъй като бях решил да не се обиждам, продължих деня си, – обясни Филип. – Не преповтарях събитието отново и отново в ума си и така не наливах масло в огъня. Имах Божия мир, защото Му се доверих, да бъде защита на живота ми.

– Какъв прекрасен избор, – възкликна Спас. – Нека се откажем да се обиждаме и да се доверим на Божия план, той е най-добрият.

Бяха настанали неспокойни дни за Григор. Той постоянно се сблъскваше с несправедливости в живота си, но това бе прекалено много за преглъщане.

Усетила мислите му Завистта се завъртя край него. Започна да го измъчва с измамния си шепот:

– Виж, те нямат твоите заслуги, но имат привилегии и притежават това, което ти нямаш…….

Григор бе лишен от мира в сърцето си.

Вместо да се радва на успехите на другите, той стана подозрителен и за най-малкото нещо негодуваше. Допълнително се вбесяваше и се ядосваше.

Един ден неговият приятел Димчо го посъветва:

– Щеше да си много по-добре, ако бе доволен от това, което ти дава Бог. Радвай се с тези, които се радват…..

Григор само кривеше физиономия и пръхтеше от злоба.

– Чуй, – продължаваше Димчо, – ако си зрял, ти ще имаш способност да оценяваш другия, който е по-надарен от теб. Ръкопляскай му и се радвай с него.

– Ти нищо не разбираш, – фучеше раздразнен Григор. – Това вътрешно ме изгаря ….

– Подобно на отмъщението, завистта е като злокачествено заболяване, – въздъхна съчувствено приятелят му. – Това си състояние трябва да представиш на Лекарят на твоята душа. Само Той може със скалпела си да задълбае надълбоко и да изреже злокачественото образование.

– Не, не …. Това не е за мен, – ръкомахаше нервно Григор.

– Ако игнорираш завистта , тя може да се превърне в неизлечимо заболяване на душата ти, – предупреди го Димчо. – Покани Бог още днес да я отреже и да те раздели завинаги от нея.

Колкото и да нервничеше Григор осъзнаваше, че ако допусне завистта да се развие докрай в него, тя ще го погълне, подобно на бавнорастящ рак …..

Хубавото е, че имаше изход, както за нашия герой, така и за други попаднали под робството на завистта.

Единственото, което трябва да се направи в случая е следното. Човек трябва да се обърне към великия Лекар, своя Създател.

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.