Ема погледна Галя и каза:

– Твоята вяра остава следа, не само когато учиш децата си на стихове от Библията, но и когато ….

– Да, да знам, – прекъсна я Галя. – Дали чета Божието Слово? Моля ли се, дори когато съм уморена? Прощавам ли, когато ме наранят? Дали хваля Бога само в неделя, а и у дома? ….

– Не е достатъчно да учиш децата си на добри неща, – смръщи вежди Ема, – защото те те наблюдават какво правиш.

– Е, да, – въздъхна предизвикателно Галя. – Начинът, по който живея, потвърждава или отрича думите ми.

– Ако по цял ден седиш пред телевизора – сбърчи нос Ема – или чатиш по телефона. В дома ти се чуват викове и обиди. Всичко това се запаметява много по-добре от това, което им казваш.

– Нали ги водя в неделя на църква. Посещават неделното училище, – Галя повдигна ръце недоумяващо.

– Църквата е добавка към основното ястие, а не заместител, – тръсна глава Ема. – Възпитанието на децата е твоя задача.

– Вече е твърде късно да поправям нещата, – Галя примирено повдигна рамене.

– Никога не е късно да започнеш, – думите на Ема прозвучаха назидателно. – Започни като се молиш с детето си поне десет минути. Прочети му един стих от Библията и говорете по него. По това време нека телевизорът, компютърът и телефона бъдат изключени. Това е инвестиция с вечна стойност.

– Искам децата ми да познават Бога, – Галя направи голяма пауза, след което продължи. – Не желая да бъда погълната от материалното. Нужно е да се фокусирам към духовното. Искам така да живея, че децата ми да следват Господа.

– Всичко, което изброи е добро, – Ема топло се усмихна на Галя. – Действай и не се отказвай, когато не успееш.

Групата не бе голяма, но тя често се събираше. Дискутираха по различни въпроси.

Днес първи взе думата Ботьо:

– За какво използваме неделята?

– Да спим по до късно, – подскочи Деница.

– А защо не да се срещаме с приятели на закуска? -повдигна рамене Пламен.

– Важното е да пазаруваме, – отбеляза Дона. – Къде ще намерим толкова свободно време? А и трябва да се възползваме от разпродажбите през уикенда.

– Има много работа в двора и по къщата, – заклати глава Калин. – Дори и десет недели да имам на куп, пак няма да я свърша.

– Стига работа, – изропта Крум. – Гледайте някой филм или мач.

След като ги изслуша Ботьо заключи:

– Неделята трябва да бъде не само за физическа почивка и възстановяване, но и за духовно освежаване. Това е израз на нашата преданост към Бога.

На Симо бе дадена възможност да сподели с другите, как е станал християнин.

Не се разбра дали бе въодушевен или притеснен, защото външно изглеждаше напълно спокоен.

– Израснах в християнско семейство, – започна Симо. – Родителите ми ревностно следваха Христос…. Винаги съм вярвал, че има Бог. …. И един ден просто осъзнах, че съм християнин. За това сега съм тук пред вас.

Някой изпъшка:

– И това ми било свидетелство.

Симо не го чу, а продължи като леко се усмихваше:

– Беше много тежък живот. Трябваше да се събуждам рано в неделя, когато най-много ми се спеше. Баща ми забраняваше да се сприятелявам с подли типове. Майка ми винаги ме предупреждаваше:“Не гледай момичетата“. Имах силна работна етика и самоконтрол още когато бях много малък. …. Беше ужасно.

Едно момче от първия ред попита:

– Как преодоля греха в живота си?

– Не разбирам въпроса, – изненадано повдигна рамене Симо.

Мърморенето от задните редици нарасна.

– Не е употребявал наркотици…

– Не се е свързвал с никаква банда …

–Толкова скучно свидетелство не съм слушал досега …

Стана друг младеж, който показваше татуировките си и пиърсинга, както мощно свидетелстваше как Бог е променил начина му на живот, но на него не му обърнаха голямо внимание.

След свидетелството на Симо, скуката бе обхванала всички.

Накрая ръководителя на групата даваща свидетелства посъветва Симо:

– Може би ще бъде по-добре да разказваш как други са приели Христос за свой Господ и Спасител.

Симо само повдигна рамене и нищо не каза.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.