Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.

Борислав Живков бе неженен и за това нямаше деца. Той работеше в отдел за закрила на децата в големия град.

Всеки ден се сблъскваше със с голяма нужда, не достигаха приемни родители. Накара той сам реши да направи нещо по въпроса.

В последните години Борислав отгледа повече от петдесет деца. Веднъж му се случи да се грижи за девет деца едновременно.

Когато го питаха:

– Защо правиш това?

Той отговаряше:

– Всеки път виждах дете, което има нужда, някой да се грижи за него. Ако имате място в дома си и в сърцето, вземете някое дете, обикнете го и се грижете за него.

Живков постоянно мислеше за това.

Приемните деца, които вече са пораснали и водят своя собствен живот, все още имат ключове от апартамента на Борислав. Те често го посещават в неделя.

И защо го търсеха? Защото им бе показал любовта си към тях като баща .

„Бог поставя самотните в семействата“.

В Исус вярващите съставляват едно духовно семейство.

Каквито и да са нашите предизвикателства в семейството, нашата изолация, изоставянето или дисфункцията във взаимоотношенията ни, ние можем да знаем, че сме обичани. С Бог вече не сме сираци.

Бе неделя, рано сутринта преди зазоряване. Подбрани римски стражи наблюдаваха гробницата, в която беше положен Исус.

Те знаеха, че живота има зависи от това. За това бяха бдителни и не позволяваха нито за миг да се отпуснат.

Не допускаха никой до гробницата. Бе им заповядано:

– В гробницата никой не трябваше да влиза, нито да излиза.

И стана голям трус. Ангел от слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг.

Стражарите трепереха и уплашени, станаха като мъртви.

Жените, които бяха вярно бдителни край Кръста през дългите часове на страданието на Исус, се върнаха заедно в неделя сутринта, за да завършат процеса на балсамиране, който Йосиф и Никодим набързо направиха късно в петък следобед.

Гласовете им се чуваха в оживения ранен сутрешен въздух:

– Кой ще ни отвали камъка?

– Няма да можем да го поместим, дори да се напънем и трите.

– Да, твърде голям е.

Вече бяха приближили, когато забелязаха, че камъка бе отместен.

Влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в бяла одежда и много се зачудиха.

– Не се изненадвайте, – каза им той – вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото гдето Го положиха. Но идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.

И като се върнаха от гроба, жените известиха всичко това на единадесетте и на всичките други:

– Гробът е празен! ИСУС възкръсна! Той е жив!

Мариела и Жоро бяха останали сами тази неделя. Това време бе за споделяне и разискване на належащи въпроси.

Но …. се скараха.

Смешно, но както винаги до сега за дреболия.

Жоро бе забравил да почисти трохите оставени на дъската, след като наряза хляба.

Двамата не продължиха да си крещят и да се обиждаха грубо. Просто си наложиха мълчалива терапия за няколко часа.

Това бе начинът им на реагиране след кавга.

Мариела се нацупи, взе книга и се зачете.

Жоро изми и почисти кухнята. Простря прането, въпреки протестите на жена си.

– Моля те. Това не е твоя работа.

След това той мина с прахосмукачката хола и коридора между стаите.

Въпреки горчивото разногласие, завършило с вечно ужасяващото „мълчание“, Мариела беше изумена от желанието на съпруга си.

С действията си той ѝ показваше, че безусловната си любов не е разклатена от малката битка.

– Нещата не винаги са перфектни, – каза си Мариела, – но той не спира да ме обича и да ми показва това.

Да, този мъж се стараеше да обича жена си, както Исус обича църквата си, дори когато обстоятелствата могат да диктуват съвсем друго.

Неделя. Скоро щеше да започне богослужението. Пламен огледа малкото хора в църквата и въздъхна:

– Какво беше тук? Имаше толкова много люде. Дори нямаше къде да седнат. А сега?

Един от дяконите на църквата Димитър, приближи Пламен и го потупа по рамото:

– Такива са сега времената. Трябва да се спазва дистанция, а има и много болни.

– Бях много по-малък, но си спомням как хората тичаха тук, за да чуят Божието Слово, – тъжно се усмихна Пламен.

– Да, но не със всеки бе така, – отбеляза Димитър.

– Леля Катя бе доста възрастна, но тя винаги бе първа тук, – спомняше си Пламен. – Веднъж я попитах: „Толкова много проповеди си слушала, сама си обучавала жени и деца на истините от Библията, не ти ли омръзна да слушаш пак същите неща?“

– Всеки път, когато слушаш или четеш Словото, Бог по различен начин ти говори, – поясни Димитър.

– Не е само това, – каза Пламен. – Това, което тя ми каза тогава, няма да забравя никога.

– И какво бе то? – полюбопитствува Димитър.

– „Ние ходим на църква и поради това, че някой може да има нужда от теб“.

– Права е била, – съгласи се Димитър. – И Библията го казва, да не оставаме събиранията си, за да се насърчаваме един друг.

В такова време като нашето нека се търсим едни други, особено тези, които не виждаме между нас по време на богослуженията.