Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Градината бе задушена от плевели. Изобщо не се различаваше, къде бяха цветята и къде зеленчуците.

Градинарят я гледаше озадачено:

– Не мога да си представя как се е случило това! Не знам как плевелите са могли да пораснат толкова много точно под носа ми.

– Това се е случило поради небрежното ти отношение, – извика жена му. – Пренебрегването на градината е липса на старание.

Единственият начин да предпазите „градината“ си от плевелите, които дяволът иска да посее в нея, е да бдите за състоянието ѝ, като вложите цялата си грижа, предпазливост и внимание.

Не чакайте някой друг да се грижи за сърцето ви вместо вас.

Това е вашето сърце!

Не оправдавайте негативното си отношение към хората, като казвате, че са се отнесли с вас несправедливо.

Дори ако наистина са ви навредили, не позволявайте на гнилото чувство на негодувание да отрови душата ви.

Забравете за това!

В противен случай негодуванието ще расте, докато горчивите спомени не ви изядат отвътре.

Негодуванието няма да изчезне, докато обвинявате другите за горчивината, която се е настанила във вас.

Ако искате да преодолеете от това чувство и да се освободите от плена на негативните емоции, започнете с поемането на отговорност за собственото си сърце.

Ние носим отговорност за това как реагираме на несправедливостта към нас.

Никога не забравяй това: Вие сте епископът на сърцето си и сте единствените, които решават какво ще бъде в него и какво не.

Ще простиш и ще забравиш или ще подхраниш горчивината и ще ѝ позволиш да расте?

Изборът е твой!

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.