„Не е честно!“ навярно много пъти сме чували този израз и сякаш никога не се разделяме с това усещане.

Исус разказа една притча за справедливостта. Стопанинът на лозето плати еднаква надница на всички работници, които бяха работили през деня, независимо кога бяха наети. Тези, които бяха работили най-дълго през деня не бяха доволни и роптаеха срещу стопанина.

Не е честно! Освен ако не съм от онези, които започват работа в пет следобед. Ако съм на пълен работен ден, няма да се замисля кое е честно и кое не, но ще съм благодарна за работата, която имам.

Ами ако съм чакала цял ден, за да получа работа и накрая не съм я получила?

Ако се чувствам непотребна и отхвърлена?

Докато виждам как наемат другите, може да съм стигнала почти до отчаяние и накрая да се откажа.

Не сме ли всички като работниците наети в края на деня?! Повикани сме и натоварени с определена работа от Бога. Творецът на небето и земята ни призовава да работим за Неговото царство. Да споделяме богатството на Неговата милост не защото заслужаваме, не защото сме достойни или имаме определена заслуга за това, а поради Неговата благодат.

Размерите на тази земя са  3,5 на 2,5 км. Островът е формиран от минимум четири вулкани, един от тях е горещ, съществува риск от изригване във всеки момент.

Въпреки това, тук живеят 160 души. Те не се боят от изригването, а се занимават със своите работи. Приемат туристи привлечени от геотермални източници. Понякога местните жители загиват от изхвърлянето на гореща вода, но не смятат да си тръгнат от там.

Този остров може да се достигне само със въртолет. На ден се прави само един курс с 9 пътника.

Поради високите скали, акостирането на кораб на острова е трудно, но при хубаво време това е възможно.

На острова има ферма и няколко глави едър рогат добитък. Ако къща се намира на по-голямо разстояние от селището, в него няма електричество.

На острова има два хотела и кафене.

Над главите на жителите на Аогасима има цял планетариум, звездното небе изглежда невероятно.

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.

Веселин Григоров бе на седмото небе. Беше се сбъднала една от мечтите му.

– Най-после си имам свой собствен автомобил, – викаше възторжено Веселин.

Той толкова много искаше да го получи. Много пъти бе сядал мислено зад волана, бе натискал газта и потеглял. И това се превърна в реалност. Можеше да посети много места, които непременно искаше да види.

Сега той непременно ще си залепи на задното стъкло от онези стикери с формата на риба. Така щеше да подчертае, от където мине „Аз съм християнин“.

Постепенно Веселин осъзна, че този стикер го прави обект на по-специално наблюдение и изискваше по-голяма отговорност..

Постоянно се питаше: „Какво виждат другите в мен, пример за християнин или лицемер?“

Честно казано Веселин трудно показваше любовта си към хората, а и не умееше да сдържа езика си. Да той „не върши това, което иска, а онова, което мрази….“ По-лесно бе да нахока някой, отколкото да сдържи нервите си и да разреши проблема по мирен начин.

Следващите дни се развилня силна буря. Тя нанесе щети на колата и на стикера на задното стъкло. Рибата остана без опашка.

Но откакто стикерът си позагуби формата Веселин стана по-спокоен.

Всеки път, когато отваряше багажника и виждаше стикера си казваше;

– Колкото съм по-несъвършен, толкова повече усилия ще полагам, за да се уподобя на Христос.

А това не е ли най-голямата цел на всеки християнин.

На децата в неделното училище им раздадоха листчета, на които пишеше как Бог ги възприема: обичани, изкупени, простени,скъпоценни и т.н. Всяко прочетено листче предизвикваше радост.

Разочаровано бе едно единствено дете. На неговото листче бе написано „осиновен“.

– Не искам това листче, – мърмореше огорчено едно дребно момченце. – Защо ми се падна това. Не го искам. Дайте ми друго.

– Но да си осиновен е най-хубавото определение, защото то включва всички останали.

Осиновяването е съзнателен избор. Чрез него някой става част от семейството ти. То създава една нова връзка. Осиновеното дете получава всички права, които имат биологичните деца.

Ние християните сме осиновени от Бога и сме станали част от Неговото семейство. Бог е станал наш Баща. Той ни обича, пази и приема.

Носим Неговото име и за нас на небето е приготвен дом. Бог ни е избрал. Неговата бащина любов няма граници.