Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Денят бе топъл, независимо от това, че бе края на ноември. Сашо и Тимо вървяха към парка и разговаряха.

– Толкова много неща си чул за Господа, какво ти пречи да му предадеш сърцето си? – попита Тимо.

– Предаването ми звучи като загуба, – леко се усмихна Сашо. – Разбери, никой не иска да е губещ. Мога да се предам в ръцете Му, но имам усещане, че това няма да се окаже в моя полза.

– Каква полза? – намръщи се Тимо.

– Ами ако се ядоса и просто изгуби контрол за това, което искам?

– В Писанието пише, че да поставим живота си в ръцете Му, е най-доброто за нас, – възрази Тимо. – Колениченето, знак на предаване и лоялност, е подходящият отговор към суверенния Бог.

– Да, но ……

– Имайки Исус за Господ, – Тимо започна настървено да убеждава, – ние ще имаме неговата самопожертвувателна любов. Неговият план за живота ни е винаги по-добър от нашия.

– Дори в моментите на трудности и болести?! – подметна му Сашо.

– Бог ни е създал и ни е избавил от наказанието и робството на греха. Той ни е обещал живот на свобода и принасяне на плод. Няма никаква причина да се страхуваме какво ще донесе предаването ни на Него. Той няма никакво желание да направи живота ни нещастен ……

– Виж аз си имам свои планове, чужди не са ми необходими, – заяви Сашо. – Е, мога да включа и Неговия.

– Не можеш едновременно да следваш своя си план и Неговия.

– Защо?

– Това ще предизвика у теб повече напрежение и стрес. Сега е времето да му предадеш юздите, за да доведеш живота си до мястото, което никога не си и предполагал, че го има.

– Все още има неща, които ме възпират да направя това, – призна си Сашо.

– Застани в молитва и Му разкрий всички пречки, обясни на Бог кое е трудното за теб. Той ще ти помогне.

Никола много обичаше своята цигулка. А с каква нежност той се отнасяше към нея! Слагаше я на гърдите си и ласкаво я докосваше с пръсти. Сякаш целият му живот бе свързан с нея. А не беше ли така?!

Забележете как я настройва само!

С непоколебима и решителна ръка я взема. С резки и бързи движения удря по струните. И когато те затрептят, сякаш от болка, Николай съсредоточено си накланя главата към нея и внимателно се заслушва в първите ѝ звуци.

Когато тонът се окажеше фалшив, той изпъваше струните още повече или малко ги охлабваше. За това му помагаше винт, който завърташе наляво или надясно с ръката си.

Освободила се от напрежението, цигулката усещаше нов удар по струните и онова съсредоточено внимание, целящо музикантът да чуе съвсем нови звуци.

И ето лицето му се озарява от усмивка. Той хваща лъка. Чисти и нежни тонове се завихрят и издигат, изпълвайки стаята с изящна, пленителна и смайваща музика.

Така може би се отнася и Бог с теб.

Твоят Създател те обича повече, отколкото цигуларят своя инструмент. Когато усети нестабилните звуци в душата ти, Той измъчва струните на сърцето ти с болезнено страдание. След това накланя глава и се вслушва в теб.

Но до ухото му стига яростно мърморене, а сърцето Му кърви за теб. Повтаря ударите и очаква да чуе желаните звуци:

– Не както аз искам, а Твоята воля да бъде.

Такава мелодия гали слуха Му.

Запомнете, Той не ще намали ударите Си, докато пречистената душа на всеки от нас не се слее с кристално чистите и безкрайни мелодии на Неговата същност.