В една компания актуализираха служителите. За целта наеха нов изпълнителен директор – Григор Бързаков.

Той се славеше с непоколебимост, взискателност, педантичност, решителност и упоритост във всяко начинание. До сега не бе имал провал. Началниците му много разчитаха на него.

Бързаков заяви своето намерение още от самото начало:

– Твърдо съм решил да се отърва от всички мързеливци, шляещи се без работа и най-вече безотговорните.

Когато Бързаков влезе във фоайето забеляза младеж, който се бе облегнал на стената и лениво чоплеше зъбите си с клечка.

В помещението имаше и други служители.

„Сега е време, – каза си Бързаков, – да им покажа един назидателен урок. Всеки трябва да бъде на мястото си и да работи, а не като този младок ….“

Григор се приближи към младежа и строго го попита:

– Колко изкарваш на седмица?

Младежът бе изненадан. Той внимателно огледа внушаващия страх мъж и отговори:

– 40 долара.

Бързаков грубо каза:

– Изчакай ме тук.

Той отиде до кабинета си и се върна след няколко минути. В ръката си държеше пари.

Подаде на младежа 160 долара и доста гръмко каза, за да го чуят и останалите:

– Ето ти заплатата за четири седмици. Сега се махай и повече да не съм те видял да припариш тук.

Доволен от себе си Бързаков огледа останалите служители в помещението и попита:

– Някой може ли да ми каже, с какво се занимаваше този некадърник?

Всички го гледаха уплашено. От ъгъла на стаята се чу ясен мъжки глас:

– Този младеж работи в близката пицария и доставя пици по заявки на клиентите. Той просто чакаше, кога ще му платят поръчката.

Идиомите са неотменима част от кой да е език. Човек трябва да знае истинското им значение и да ги заучава, за да може добре да се ориентира в информационни поток на дадено място.

Какво ще кажете за фразата: „да извадиш котка от торбата“?

Не приемайте тази фраза дословно. С нея се обозначава неочаквана непредвидена изненада. Понякога тя ни се поднася не с много добри намерения.

Получавайки „котка от торбата“ може да е учудващо, смайващо, дори да ни доведе до недоумение, но не е задължително да бъде нещо лошо.

Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Петър яко се напи. Посред нощ го изгониха от заведението и той бавно се заклатушка по пътя.

Спря на автобусната спирка, отпусна се на пейката и заспа.

По едно време е събуди и усети, че някой го тегли за крака. Когато надигна глава, се изненада. Една лисица дъвчеше обувката и панталона му.

Кой знае какво щеше да стане по-нататък?!

– Ей, – подвикна Петър на животното, – какво си мислиш, че правиш?

Лисицата не мигна дори, само го погледна, сякаш му казваше:

„Я се погледни на какво приличаш! Май си превел нещо нередно?“

Явно животното нямаше намерение да го ухапе, но го теглеше нанякъде.

– Кой знае какво щеше да се случи с мен, ако не бях се събудил, – потърка сънено очи Петър. – Ами ако си бях загубил крака? Но изглежда тя няма желание да ми навреди.

Лисицата бе спокойна и нямаше намерение да го напада.

Петър за първи път виждаше такова нещо, но това напълно го отрези и той си обеща:

– Никакво пиене повече. Прекалих. Можех да стана храна на дивите животни.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.