На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

Изследване е показало,че изменението на климата не само лошо влияе на растенията, но и убива опрашващите кафето пчели.

Кафето е един от най-ценните продукти на планетата и се нуждае от подходящ климат и опрашители, за да се получи добра реколта.

Изследването е стигнало до извода, че цели области на производството на кафе могат да бъдат загубени, като Никарагуа, Хондурас и Венецуела са най-засегнати.

В допълнение към факта, че намаляването на производството на кафе може да повлияе на средното ниво на индивидуална му консумация в света, то ще има опустошително въздействие върху онези, чийто живот е напълно зависим от събирането на кафе.

Кафето осигурява основния доход на милиони бедни хора в селските райони, така че спадът в добива ще засегне сериозно вече уязвимите хора.

Въпреки това има и надежда.

Учени са предсказали, че планинските райони на Мексико, Гватемала и Коста Рика са в състояние да поддържат стабилна популация от пчели и по този начин да гарантират отглеждането на кафе

Урагани, наводнения, земетресения, катастрофи, … и много жертви. Изведнъж осъзнаваме колко крехък е човешкия живот.

На какво иска Бог да ни научи по време на тези ужасни трагедии? Признавам и аз не винаги разбирам това.

Но зная, че много хора в тези ситуации за първи път осъзнават пустотата в своя живот и се обръщат към Бога. Вследствие на всичко това милиони хора се събират на молитва.

В крайна сметка от това можем да извлечем един съществен урок: Бог е нашата надежда.

Във всеки момент живота ти може да се преобърне. Към кого ще се обърнеш тогава за помощ?

Повери живота си на Христос, защото само Той ни предлага „царство, което не се колебае“.

На летището нямаше много хора. Пред рецепцията за регистрация Михаил Григоров, за да му е по-удобно извади лаптопа и таблета, постави ги до себе си и се обърна към гишето. Когато се обърна ….. нямаше ги.

„Сега какво ще правя? – започна да се притеснява Михаил. – Жена ми и дъщеря ми сигурно се притесняват, че толкова много се забавих“.

Сякаш чули мислите му те се появиха на изхода. Жена му погледна разтревоженото му лице и разбра, че нещо не е наред.

Хвана дъщеря си и смело се приближи към Михаил:

– Какво става? Защо толкова се забави?

– Таблета и лаптопа ми изчезнаха…., – отчаяно каза Григоров.

– Какво чакаш обади се на охраната, – извика нервно жена му.

Михаил неохотно се отправи към полицаите, които ги гледаха подозрително.

– Какво се е случило? – попита единият от охраната, когато Григоров ги наближи.

– Обърнах се за малко…. лаптопа и таблета ми изчезнаха….., – смотолеви объркано Михаил.

– Да погледнем камерите, – предложи бързо другият полицай.

Григоров с възродена надежда ги последва.

Много бързо униформените мъже намериха нужната камера. Още няколко секунди и на екрана се видя ясно лицето на крадеца.

И от тук започна всичко:

– До всички постове, – започна бързо да говори един от полицаите. – Търсим мургав мъж, с тъмен каскет, бяла фланелка и дънки.

– Влезе в зона 18! – обади се един от постовете.

– Видях го, – отзова се друг, – премина през изход номер 3.

– Паркинг номер 2!

– Хванахме го.

Михаил се усмихна и въздъхна дълбоко. Погледна часовника си. Бяха минали само три минути, от както се бе обадил на полицаите.

– Много ви благодаря! – очите на Михаил се напълниха със сълзи. – Толкова бързо стана всичко, че дори не разбрах какво точно се случи. Много съм ви благодарен. Вие дори не знаете каква ценна информация спасихте…..а самият мен ме отървахте от неприятности ….

– Не се вълнувайте толкова, нали всичко свърши благополучно. Отивайте, в самолета вече ви чакат.

Григоров заедно със семейството си успя да отлети навреме.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.