Животните се нуждаят от обучение, преди да бъдат използвани. Конете трябва да се обучат преди да се използват за езда. Воловете трябва да бъдат научени да орат. Дори кучетата ходят на училище.

Но оселът на Исус беше необязден. Това можеше да доведе до непредвидени произшествия. Представете си само, колко народ имаше наоколо. Всеки викаше, размахваше клони и дрехи, скачаше и ръкомахаше.

Това можеше да подплаши всяко неопитното животно. И  ако ослето бе хукнало и бе започнало да реве, всичко би се провалило. Щеше се получи голям цирк.

Но нищо такова не се случи. Всичко стана тържествено и внушително.

Явно трябваме на Господа такива, каквито сме. Диви,необуздани, необяздени и необучени.

В много фирми наемат само млади хора, които не са работили още. Опита е хубаво нещо, но може да се превърне и в пречка.

Опитността може да се изразява в лоши навици, които трудно се изкореняват. В нашата страна опитните хора са се научили как да вършат по-малко работа, а същевременно да симулират, че са много заети. Такива „опитни” служители не стават за истинска работа.

Онова, което Бог цени в нас, е посвещението, желанието, отдадеността, готовността да изпълняваме волята Му, без да възразяваме, без да се опитваме да даваме много съвети и без да се правим на много знаещи и можещи.

Църквата е понесла огромни загуби точно от опитни хора, които решават да пренесат своите знания и умения от светския живот в нея. Те не могат да проумеят, че това е територия, в която важат съвсем други закони.

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Всеки човек притежава уникални черти на характера си и особени навици, които самият той не забелязва. Въпреки това, някои от тези навици остават непонятни за околните.

През 2015 г за най-стар милиардер е приет 100 годишният Дейвид Рокфелер старши.

Той е запален колекционер на бръмбари.

През 1922 г., седем годишния Рокфелер е намерил първата си бръмбар и го е занесъл у дома, където го сложил в кутия.

Днес колекцията на Рокфелер разполага с около 90 хиляди бръмбари, които се съхраняват в отделни запечатани дървени кутии в неговата резиденция Покантико Хилс.

Човек, който развива навика си да обича и изследва Божието Слово, има непоколебимо сърце. Никакви ужасни ситуации няма да го изкарат от равновесие.

Той ще вземе решение много преди да дойде катастрофата. Такъв човек е победител, още преди да извоюва победата. Него трудно могат да съборят.

За съжаление, повечето вярващи чакат да дойде катастрофата и едва тогава решават да се утвърждават в Божието Слово.

Те чакат, докато не бъдат притиснати до стената. И едва тогава започват истински да постят и да се молят, но осъзнават, че са започнали твърде късно.

Това е все едно в дома на човек да влезе крадец и тогава той започва да вдига гири и се мъчи да натрупва мускулатура, за да се справи с грабителя. Но при него нищо няма да се получи.

Ако той всеки ден се бе упражнявал, вместо да седи пред телевизора или компютъра, той щеше да бъде готов. Но в дадения случай го очаква поражение.

Бъдете готови преди дяволът да нахлуе във вашия дом. Изключете телевизора, оставете светските забавления и се обърнете към Божието Слово.

Време е да започнете да се укрепявате в Божието Слово и то още от сега.