Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Това бе много тежко за Веско. Едно след друго починаха петте му деца.

Скръбта му бе неописуема.

Въпреки това, той се поклони на Бога и каза:

– Дяволе, никога не съм поставял привързаността си към децата на първо място. Още когато се раждаха, разбрах, че те са Божи. Той ги е дал и има правото да ги вземе, когато си поиска обратно. Благословено да бъде името Господне.

Веско отдавна бе осъзнал, че всичко, което имаше е назаем и че трябва да бъде подготвен да го освободи, когато собственикът го поиска обратно.

Раждаме се със стиснати малки юмручета и крещим, но напускаме света с празни ръце на гърди си.

– Господи Боже, благословено да е Твоето име, задето ми даде назаем всичко, на което мога да се насладя, – мълвеше Веско.

Жена му също много скърбеше. Нейният плач огласяше къщата.

Веско я прегърна, притисна я до гърдите си и ѝ прошепна:

– Скъпа, Бог даде и по някаква неразкрита причина избра да ги вземи обратно. Той притежава всичко, приеми това.

Защо Веско успя да издържи в такава ситуация?

Защото не се привърза към подарените му деца, а с разбиране ги отдаде на Господа.