Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.
Видя ги враната и реши веднага:
– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.
Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:
– Как ще лети с нас?
– Силите няма да ѝ стигнат!
Водачът на ятото си каза тежката дума:
– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.
Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.
Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:
– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.
Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:
– Аз съм силна! Приятни сънища…..
И веднага потъна в дълбок сън.
На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.
Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.
На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.
Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:
– Жалко , че я няма и изчезна на края …..
Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.
Водачът на ятото възторжено я приветства:
– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!
Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:
– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.
