Хванатия екземпляр мъжът е предал в музея в Сидни. Рибарят я е хванал край бреговете на Новия Южен Уелс в Австралия. Хищникът случайно е попаднал в мрежа пусната на 600 метра дълбочина.
Този вид акула, която се нарича „динозавърът на морето“, има необикновенни челюсти. Когато челюстите ѝ се затварят, двете връзки на челюста се задвижват и устата ѝ идва напред.
Според учените, израсналия носа съдържа голям брой електрочувствителни клетки, което помага на хищник в мрака на големи дълбочини да усещат излъчването на потенциалните си жертви.
Хванатият екземпляр е даден в Австралийския музей в Сидни, но не са могли да го запазят жив, за съжаление. Това е било не възможно. Въпреки това, служителите на музея са установили, че акулата е от мъжки пол и има относително малка дължина 1,26 м, докато тези риби растат до 3,7 метра.
Месният рибар Майк Кели твърди, че в мрежата му и друг път са попадали такива екземпляри, макар и не много често.
„Такива съм хващал около 12 пъти в живота си“.

Адаме, ликувай, роди се Спасителят в пещера, а не в царски дворец. Словослави Го.
Потомъкът Давидов разчупи проклятието. Роди се истинското Слънце, изгря Светлината, за да освободи людете от тиранията на греха.
Спасител се роди, Бог Го изпрати на земята, за да станем по-добри и да се обичаме като братя
Жива вода прелива от Него. Ако си жаден пий до насита, но знай, че пиеш ли веднъж от нея започваш да обичаш всички хора и желаеш да им помогнеш да излязат от мрака и да открият светлината.
Така невидимата светлина на този извор от небесата за нас се преврърна във вечен живот.
Чуите ангелите пеят:
– Днес е свято тържество, Спасител се роди. Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.
Радвайте се  и се веселете, защото Бог дойде сред нас!

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Вечерта се случи много тъмна. В мрака едва се различаваха силуетите на хората. Но в кръчмата слаба светлина осветяваше лицата на хората седнали по масите. Двама мъже бяха седнали пред два бокала вино и тихо разговаряха. Когато единият привърши другият каза:

– Знам за какво говориш, – каза замислено мъжът, след като разбра каква задача бе възложил Цезар на приятеля му. – Последователите на Христос са известни като назаряни, също и християни, въпреки че предпочитат да се наричат хора на пътя.

– Назаряни? Християни? Хора на пътя? Сигурен ли си, че говорим за едно и също нещо? – попита недоверчиво първият.

– Без съмнение, – каза вторият. – Името назаряни идва от Назарет, селище в Галилея, където е живял техния ръководител, някой си Исус. Той се нарича още и Христос или помазаник на гръцки. От там и името им християни последователи на Христос.

– А това за пътя?

– Те смятат, че тяхната религия не е съвкупност от ритуали и вярвания, а начин на живот. С начина си на поведение те благодарят на Бог, че им е подарил бъдеще.

– Особени хора, – каза първият.

– Знаеш ли как наричат мястото, където поставят своите  мъртъвци?

Приятелят му поклати глава.

– Използват гръцката дума „за място, в което се спи“. – тихо се разсмя втория. – Вярват, че телата на мъртвите са заспали в очакване да бъдат вдигнати от Христос за живот.

Той знаеше какво мислят евреите за мъртвите, но че труповете просто спят…….това беше пълен абсурд.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.