Утрото надникна зад пердето и погъделичка с един слънчев лъч показалото се носле на Янко.

Момчето бързо скокна и разтърка очите си. Протегна се и погледна към леглото си

След това бързо натъпка обратно падналата от леглото слама.

Тогава откри една мравка помъкнала тялото на червей, който беше няколко пъти по-голям от нея.

Янко едва сдържаше смеха си, докато я наблюдаваше как се опитва да се изкатери по сламата.

„По-лесно ще ѝ бъде, ако заобиколи това място, – помисли си момчето, – а тя се катери и пада, катери се и пада … вече няколко минути“.

Накрая Янко се смили над дребосъка и реши да му помогне.

Искаше да хване мравката за едно от крачетата ѝ, но съобрази, че може да го откъсне, ако тя се съпротивлява.

Вместо това, Янко повдигна червея, а мравката здраво се впи в тежкия си товар и бясно зарита с крачета във въздуха.

Янко я премести отвъд препятствието и очакваше поне изблик на радост от страна на мравката. Но уви, това не се случи.

Момчето много се изненада, когато видя как след като той пусна червея и мравката пусна плячката си. Обърна се към него и бясно размаха миниатюрните си антени.

Янко имаше чувството, че мравката му се кара.

– Извинявай, мила мравке,  –  прошепна момчето и весело се усмихна.

Мравката му се кара още няколко секунди.

След това отново хвана червея и потегли с тежкия си товар към дома си.

Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.

Младеж и две момичета бяха наобиколили един старец. Тримата току що бяха излезли от някакво тържество. Младите хора още бяха развълнувани от празника, на който присъстваха.

– Дядо Михаиле, – обърна се Здравко към старецът, – кажи ми защо хората се развеждат.

– Ти женен ли си? – шеговито го попита възрастния човек.

Здравко се смути, но наперено отговори:

– Все още не.

– Тогава защо ми задаваш този въпрос? Още не се е оженил, а вече ме пита за разводите.

– И аз бих искала да зная отговора на този въпрос, – намеси се Михаела. – Познавам млади хора край нас, който много се обичат, женят се, а след няколко години се развеждат. Защо се получава така?

– Какво означава, че се обичат много, според теб? – попита дядо Михаил момичето, което му бе задало въпроса.

Михаела се смути малко, но каза:

– Те не могат един без друг. Постоянно искат да са заедно и ако им се наложи да не се виждат по-дълго време страдат.

– Просто всеки от тях е станал за другия най-важното нещо на света, – допълни Весела.

– Представете си, – започна дядо Михаил, – че момичето много обича да отглежда цветя в саксии, но момчето е алергично към тях. От друга страна момчето предпочита през свободното си време да прекарва в планината, да се катери по скалите, но момичето не харесва такива увлечения, предпочита да си стои в къщи. Но двамата много се обичат.

– Ясно, – каза Здравко. Трябва да внимавам с момичето, с което излизам. Необходимо е да знам, дали харесва и обича това, което и на мен ми доставя удоволствие.

– Но къде ще се намерят хора с еднакви интереси и влечения? – попита Михаела.

– Е, навярно могат да се направят и компромиси, нали се обичат, – бързо реагира Весела.

– Добре, – съгласи се старецът, нека предположим, че момичето си каже: „Е, мога да се откажа от цветята си, нали те действат зле на здравето му. Все пак той е по-важен от цветята ми“. А момчето си казва: „Мога и да не се катеря по скалите, щом на нея това не ѝ допада. Тя е по-важна от всичките ми хобита“. Минават година, две, в началото на третата двамата започват да се измъчват с въпроси като: Аз никога ли повече няма да се грижа за цветята си? Няма ли да мога поне един път да се покатеря на някоя скала, да изляза на излет?

– Разбрах, – каза Здравко, – но какво да правим, ако харесваме някого?

– Казват, че когато човек се влюби губи разума си, – засмя се Михаела.

– Всеки от вас си има приятели, познати и родители, – каза старецът. Питали ли сте ги какво мислят за вашият приятел или приятелка?

– Какво значение има тяхното мнение? – недоволно скокна Здравко.

– Хората около вас могат да видят някои неща в даден човек, които за вас остават скрити, – каза старецът.

– Е, да! Нали не са заслепени от любов, – засмя се Весела.

– Да, така е, – съгласи се дядо Михаил, – те по-реално виждат нещата от вас и би трябвало да се допитате до тяхното мнение.

Младежите мълчаха навели глави. Те чувстваха, че това е правилно, но от друга страна не им се искаше да подлагат любимите си на такъв анализ.

– Не е много приятно, – съгласи се Здравко, – но ако това помага да се създават здрави семейства, защо не.