Даниела седеше срещу леля си Стела, тя не и беше истинска леля, но така бе свикнала да се отнася с нея, когато беше малка и старата жена се грижеше за нея. Трябваше да я попита за доста неща, но не искаше това да стане пред малката Кремена.

Даниела кимна към детето, което се опитваше да свали една от рисунките окачени на стената и възрастната жена веднага разбра намека.

– Бягай да поиграеш навън малко, Креми, – каза тя на детето

Кремена се нацупи:

– Каза ми, че ако слушам, ще ми купиш шоколад.

Даниела се разсмя, въпреки, че искаше малката бързо да излезе навън:

– Тя и на мен не веднъж ми е обещавала подобни неща.

– И давала ли ти ги е? – попита Кремена с широко отворени очи.

– Ако слушах, – каза Даниела и хитро погледна Стела.

– А това не се случваше често, – сопна се лелята и пристъпи към Кремена. – Ако не отидеш веднага на двора да си играеш, няма да получиш никакъв шоколад. Довечера ще ядеш фасул..

Кремена смръщи вежди, сбърчи нос, а после бързешком мина покрай старата жена, която се бе приготвила да я шамароса.

– Лельо каква ти се пада Кремена? Внучка?

Стела се засмя гръмко:

– Правнучка.

– Е, – засмя се Даниела на свой ред, – трябваше да се досетя.

– Това е проблема на момичета напоследък, – каза Стела, – забремяняват още на 12 години.

– Не мога да повярвам, –  подскочи учудено Даниела, – Е, те не го правят сами, нали? А къде са тези, от които забременяват?

Стела махна пренебрежително с ръка.

–  Мъжете са си мъже. Каквото и да си говорим,  ние възрастните сме тези, които трябва да научим момичетата си как да се държат. Сега стана още по-лошо, защото много от младежите са далече от църквата, не вярват в нищо и на никого.

Даниела знаеше много добре това, самата тя бе оплескала едно време нещата, а после избяга в града. Днес се бе върнала и трябваше да реши куп въпроси свързани с имота. За това искаше да поговори насаме със Стела, но малкото момиченце и мисълта, че дете беше родило дете, я бяха разтърсили силно.

На 28 май 1934 г. в канадска ферма преждевременно се родили пет момичета близначки. Скоро след това световната общественост кръстила близначките Дион „чудо на бебетата“.
Този квинтет се превърнал в истински символ на радост и надежда по време на Голямата депресия. Ивон, Анет, Сесил, Емили и Мария Дион били първите пет близнаци оцелели в ранна детска възраст. Това бил първият квинтет, който бил документиран.
Майка им е подозирала, че носи близнаци, но изобщо не е могла да предположи, че може да роди пет деца наведнъж. Даже и днес раждането на абсолютно еднакви пет деца все още се случва съвсем рядко.
Скоро нещата взели трагичен обрат. По разпореждане на правителството в щата Онтарио момичетата били взети от родителите им и били изложени в музей наречен Квинтленд. Така момичетата станали неволна атракция и били лишени от възможност да се виждат с родителите си.
Благодарение на това правителството по време на Голямата депресия спечелило милион долари, от продажба на кукли, календари и сувенири с изображенията на близначките.
Животът на тези невероятни близначки бил трагичен.
В резултат на такава експлоатация в детството, сестрите  добили множество психични и лични проблеми, вече като по-големи, като алкохолизъм, биполярно разстройство, неуспешни бракове.
През 1977 г. трите оцелели сестри дали под съд правителството на Онтарио за възтановяване на обърканият им и унищожен живот. Те спечелили делото и получили един милион долара. Но това по никакъв начин  не намалява жестокостта и безчовечността, с която се отнесла обществеността с тези малки деца.
До сега са останали само две от сестрите Анет и Сесил.

Помня времето, когато моите връстници и малко по-големите се обръщаха към мен:
– Хей, момиче!
Но сега мъничетата, които едва са се научили да бърборят, ме сочат с пръст и викат:
– Баба, баба, ….
Никой по-добре от тях не може да определи възрастта ми.
Сега мога да чуя около себе си само учтивото:
– Госпожо!
И ето дойде съвсем друго време …..
В търговията и на други обществени места работят предимно млади момичета. И когато се обръщат към мен весело казват:
– Бабче, – но аз си мълча.
Една моя приятелка веднъж сподели, че след сладникавото „бабче“, тя също си замълчала, но душата ѝ протестирала:
– Аз не съм баба! Чесна дума, още се чувствам млада, повярвайте ми!!!

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Учеха ни да се грижим за книгите, за това не смеехме да унищожаваме печатните издания.
Но Изобел Узман веднъж видяла в един контейнер цял кашон с изхвърлени книги и тогава тя решила да им подари нов живот.
Така тя започнала да превръща старите томове в невероятни скулптори.
Вероятно, любителите на книги ще трепнат при вида на тези предмети на изкуството, но таланта и фантазията на момичето поразяват.
Изабела черпи вдъхновение от природата и приказките. Всяка книга тя се опитва да я направи особена и вълшебна.
Вече три години Изабела се занимава с това изкуство. Безсънните нощи, лепилото до лактите, нарязани от нож пръсти и безкрайна творческа работа.
Всяко своо произведение тя е създала с помощта на нож за произведения на изкуството, лепило, писалка и акварелни моливи.