Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Жител на щата Утар-Прадеш в северна Индия се опитал да се ожени за змия. 27 годишният Сандип Пател бил убеден, кобрата в миналия си живот е била красиво момиче, а сега се е влюбила в него.
На сватбената церемония, която се провела в един от местните храмове, дошли повече от 12 хиляди човека. Сватбата била прекратена от полицията.
Пристигналите в храма полицаи задържали Пател и баща му, присъстващ на церемонията, за нарушение на обществения ред. Гостите били разочаровани, полицаите трябвало да извикат подкрепления, за да ги разпръснат по домовете им.
Според думите на Пател, през нощите, когато изпадал в транс, се превръщал в змия и така общувал с любимата си.
Това не е първият подобен случай. През 2006 г. в индийския щат Ориса, сватбената церемония се състояла между 30 годишната Бимбала Дас и змия. Жената дошла на сватбата в най-хубавата си копринена сари, а служителите на храма пеели свещени мантри в продължение на много часове. При това, младоженецът не се явил на сватбата. Вместо него в храма поставили медна статуя с формата на влечуго.

Даниела седеше срещу леля си Стела, тя не и беше истинска леля, но така бе свикнала да се отнася с нея, когато беше малка и старата жена се грижеше за нея. Трябваше да я попита за доста неща, но не искаше това да стане пред малката Кремена.

Даниела кимна към детето, което се опитваше да свали една от рисунките окачени на стената и възрастната жена веднага разбра намека.

– Бягай да поиграеш навън малко, Креми, – каза тя на детето

Кремена се нацупи:

– Каза ми, че ако слушам, ще ми купиш шоколад.

Даниела се разсмя, въпреки, че искаше малката бързо да излезе навън:

– Тя и на мен не веднъж ми е обещавала подобни неща.

– И давала ли ти ги е? – попита Кремена с широко отворени очи.

– Ако слушах, – каза Даниела и хитро погледна Стела.

– А това не се случваше често, – сопна се лелята и пристъпи към Кремена. – Ако не отидеш веднага на двора да си играеш, няма да получиш никакъв шоколад. Довечера ще ядеш фасул..

Кремена смръщи вежди, сбърчи нос, а после бързешком мина покрай старата жена, която се бе приготвила да я шамароса.

– Лельо каква ти се пада Кремена? Внучка?

Стела се засмя гръмко:

– Правнучка.

– Е, – засмя се Даниела на свой ред, – трябваше да се досетя.

– Това е проблема на момичета напоследък, – каза Стела, – забремяняват още на 12 години.

– Не мога да повярвам, –  подскочи учудено Даниела, – Е, те не го правят сами, нали? А къде са тези, от които забременяват?

Стела махна пренебрежително с ръка.

–  Мъжете са си мъже. Каквото и да си говорим,  ние възрастните сме тези, които трябва да научим момичетата си как да се държат. Сега стана още по-лошо, защото много от младежите са далече от църквата, не вярват в нищо и на никого.

Даниела знаеше много добре това, самата тя бе оплескала едно време нещата, а после избяга в града. Днес се бе върнала и трябваше да реши куп въпроси свързани с имота. За това искаше да поговори насаме със Стела, но малкото момиченце и мисълта, че дете беше родило дете, я бяха разтърсили силно.

На 28 май 1934 г. в канадска ферма преждевременно се родили пет момичета близначки. Скоро след това световната общественост кръстила близначките Дион „чудо на бебетата“.
Този квинтет се превърнал в истински символ на радост и надежда по време на Голямата депресия. Ивон, Анет, Сесил, Емили и Мария Дион били първите пет близнаци оцелели в ранна детска възраст. Това бил първият квинтет, който бил документиран.
Майка им е подозирала, че носи близнаци, но изобщо не е могла да предположи, че може да роди пет деца наведнъж. Даже и днес раждането на абсолютно еднакви пет деца все още се случва съвсем рядко.
Скоро нещата взели трагичен обрат. По разпореждане на правителството в щата Онтарио момичетата били взети от родителите им и били изложени в музей наречен Квинтленд. Така момичетата станали неволна атракция и били лишени от възможност да се виждат с родителите си.
Благодарение на това правителството по време на Голямата депресия спечелило милион долари, от продажба на кукли, календари и сувенири с изображенията на близначките.
Животът на тези невероятни близначки бил трагичен.
В резултат на такава експлоатация в детството, сестрите  добили множество психични и лични проблеми, вече като по-големи, като алкохолизъм, биполярно разстройство, неуспешни бракове.
През 1977 г. трите оцелели сестри дали под съд правителството на Онтарио за възтановяване на обърканият им и унищожен живот. Те спечелили делото и получили един милион долара. Но това по никакъв начин  не намалява жестокостта и безчовечността, с която се отнесла обществеността с тези малки деца.
До сега са останали само две от сестрите Анет и Сесил.

Помня времето, когато моите връстници и малко по-големите се обръщаха към мен:
– Хей, момиче!
Но сега мъничетата, които едва са се научили да бърборят, ме сочат с пръст и викат:
– Баба, баба, ….
Никой по-добре от тях не може да определи възрастта ми.
Сега мога да чуя около себе си само учтивото:
– Госпожо!
И ето дойде съвсем друго време …..
В търговията и на други обществени места работят предимно млади момичета. И когато се обръщат към мен весело казват:
– Бабче, – но аз си мълча.
Една моя приятелка веднъж сподели, че след сладникавото „бабче“, тя също си замълчала, но душата ѝ протестирала:
– Аз не съм баба! Чесна дума, още се чувствам млада, повярвайте ми!!!