Разказват за един старец, който навсякъде ходел с малък съд с масло. Когато минавал през врата, която скърцала, той вливал малко от маслото на пантите ѝ, а когато трудно се отваряла, затягал болтовете ѝ и ги смазвал с маслото. И така той улеснявал пътя на тези, които вървели след него.

Хората го наричали странен и ненормален, но старецът напълвал съда си с масло, когато свършел и смазвал тези и други места, които му попадали под ръка.

Има хора, чийто живот скърца и безжалостно трещи ден след ден. Нищо не им се отдава. Те се нуждаят от елей на радост, нежност или внимание.

Имаш ли ти свой собствен съд с масло?

Тогава бъди готов да окажеш помощ на своя ближен още в ранно утро. Ти можеш да го ободриш и утешиш, това има голямо значение, особено за падналия духом.

В живота си ще срещнем много хора, с някои от тях можем да не се видим повече, но елеят на милосърдието, ако смекчи жестоките ръбове на живота, може да ги направи податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Живял някога един майстор. Той правел красиви икони и иконостаси, като ги украсявал със злато и сребро. Славата му на майстор се разнесла по цялата страна

Богатите хора били склонни да купуват от него. Така този майстор живял в благоденствие.

Дошла един ден смъртта при него. Застанала душата му пред Господа, цялата трепереща.

Завел го Господ до края на една пропаст и го накарал да погледне в нея. На дъното ѝ лежали неговите икони и иконостаси, които той бе направил през живота си.

– Господи, – казал майсторът, – нима неугодни са били работите ми, които толкова внимателно и с любов съм правел?

Господ му отвърнал:

– Дадох ти голям талант. Но не златни икони и иконостаси да правиш с него. От теб очаквах милосърдие и любов. Но това ти не даде нито на Мен, нито на хората.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Днес в света крадец е не само този, който краде пари от чантите, портфейлите и стоки от магазина. Съвременният бизнесмен във всяка точка на земното кълбо е крадец, независимо дали е узаконен или нелегален.

Нито една страна не разполага с достатъчно затвори за всеки един, като се започне джебчиите и се се стигне до крупните мошеници и грабители.

Светът живее по двоен стандарт. Затворите никога няма да променят положението, защото в тях затварят само дребните крадци.

Тогава възможно ли е глобално да се реши този проблем?

Съвременното общество трябва да промени начина си на мислене, да се отърве от толерантното отношение към крадците от голям мащаб и ранг.

Само страхът, изпитващ всеобщия социален срам и лишаващ от право всеки член на обществото, е способен да спре крадеца и да го накара, да спазва закона.

И тогава ще дойде ерата на дългоочакваното милосърдие.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.