За всекиго по нещо

Правилната реакция спрямо неочаквания провал е признание, че тук е скрита важна истина. Бог е нарушил естествения порядък на нещата, за да ни покаже че сме зависими от него.
Това е едно от средствата, помагащи да се укрепи „имунитета“. Ако чудесата не могат да опровергаят естествения порядък на нещата, този порадък се руши.
По този начин Творецът подържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човека резултатите от неговите усилия. А след това руши създаденият ред, за да разкрие неговата празнота.
Тези, за които е предназначен този важен урок, го изпитват на гърба си, усещат как натежалите проблеми се впиват в плътта им. На тях не им трябват големи усилия, за да разкрият Божията намеса или да нарушат естествения ход на събитията.
Единственото нещо, което трябва да се види е реалността, такава каквато е и да се осъзнае от кого е помощта.

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Може би е добре, че естествените ни възможности са ограничени. и не само физическите, но и душевните и психическите.
Ние имаме радост. Неизразима радост на обещание, надежда за преобразяване, за получаване на невероятна относно „естеството“ ни завършеност. О, ако можехме да оценим, тази невероятно щастлива възможност!
Замъгляването е страшно нещо. То кара човек да  престане да разбира за какво е призван. От тази нечувствителност в душата расте разрушителна пустота,
Днес човек се забавлява, шегува се, убива времето си или скърби, озлобява се от безсмислието на живота си. Това е едно безизходно състояние, безнадежно съществуване.
Именно днес ние си спомняме факта за идването на Святия Дух върху апостолите и раната църква. Във Святия Дух всяка душа оживява. Всичко това е неразбираемо за оскъдния ни човешки ум. Ако човек се опита да познае Бога умствено, душевно и аскетически, това е равносилно на търговия, при която си купуваш „механизъм“, за да достигнеш Създателя си.
Не, всичко е много по-просто и прекрасно, отколкото можем да си го представим. Господ Бог, Светата Троица ни дава Себе си, за да приемем този дар, Той ни дава способност за това.
Това е особено важно да се разбере днес, когато  някои със собствени сили се стремят да достигнат небето, облягайки се на своето високоумие.
Днес ние си спомняме за слизането на Светия Дух върху апостолите, и обозначаваме този ден като раждането на Църквата. Защото именно в единодушието на Църквата ние намираме в Бога пълнотата на живота. Това, което лежи в основата на Църквата обуславя пътя на преобразяването, очистването и освещението на живота ни.
Това не е моментен акт, като будистко „просветление“, това е начинът, по който внимателната и чувствителна човешката съвест се ръководи от благодатта на Светия Дух. И това пътуване започва в човешкия живот на Земята. По този начин, това преображение и изкачване към Бога става смисъла на живота ни.