Двамата седяха в кухнята и пиеха кафе, баща и 13 годишната му дъщеря. Те живееха сами, защото майката на Марина бе починала при раждането.

На Петко му бе трудно да се грижи за дъщеря си, особено сега, когато тя бе преминала в една проблемна възраст, когато нещата трудно се контролираха.

– Марина, – каза спокойно Петко, – в стаята ти е истински бардак. Леглото ти е неоправено. Мивката е пълна с мръсни съдове, а снощи ми обеща, че ще ги измиеш.

– Нямаш право да ме принуждаваш да правя, каквото и да е, – напери се Марина. – В училище ни казаха, че има закон, който защитава правата на децата.

Настана тишина. Миролюбивото настроение на Петко се стопи. Toй почука по ръба на масата и строго каза:

– Дай тук мобилния си телефон. В никой закон не пише, че трябва да ти купувам такъв. Ще спра и Интернета ти. Ще прибера и таблета. Никакъв закон не може да ме принуди да те снабдявам с такива технологии. Научили ги в училище…

Петко започна да се разхождаше из стаята и продължи гневно да мърмори:

– За модните парцалки забрави. Ще минеш и без ботуши на високи токчета. Мислех да ти купя нова грейка, но ще минеш и със старото си яке.

Марина усети, че е загазила и бързо се насочи към мивката. Пусна водата и старателно започна да мие съдовете. След това излезе в коридора и широко разтвори вратата на стаята си. Чу се яростно местене на мебели, тропот и фучене. Явно Марина се бе захванала „усърдно“  да си почиства стаята.

Петър се усмихна и тихо си каза:

– Растат децата….

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

Всеки инструмент има своя роля, но резачката в ръцете на майстора поема множество функции – да изпили, да отреже, да нареже, да подреже и дори артистично да издяла…..

Първичната асоциация за функцията на резачката е рязане на дървета, но това вече е в миналото.

Съвременните резбари с този „груб“ инструмент изрязват скулптори, мебели и дървени украшения.

Ето вижте моделите и се полюбувате на този вид изкуство. Красиво е нали?!

В Италия на височина 1240 метра над морското равнище в планината Абруцо е разположено средновековно селище Santo Stefano di Sessanio, във вид на укрепен замък.

В това село е запазена италианската архитектура от времето, когато всички сгради са били оградени с крепостни стени. Тъй като всички жители на селото отишли да работят в града, това спасило селото от модернизация.

Сега това селище е исторически паметник. В рамките на проекта за възраждане и съхраняване на Santo Stefano di Sessanio, било решено да се открие древен хотел, проектиран в средновековен стил.

За да се запази уникалността на населеното място, всички съвременни технологии са били скрити от очите на туристите. Мебелите, текстилът и материалите са автентични, те са събрани от близките села.

Освен това в Santo Stefano di Sessanio е възродена местната кухня и селските традиции.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….