Красимир бе още малък. Той посещаваше групата за предучилищна възраст в детската градина.

Неговият по-голям братовчед го бе запалил по компютрите и въпреки че беше толкова малък, той вече доста добре се ориентираше във виртуалното пространство.

Веднъж Красимир попита майка си:

– Мамо, вярно ли е, че когато деинсталират програмите, те попадат на Небето. Там ги слагат на един много голям компютър, който никога неспира и не закъсва.

Ангелина Симеонова бе мениджър за работа с клиенти. Един ден тя посети лекар и той я зарадва:

– Ще ставате майка. Бременна сте.

След няколко месеца Ангелина усети болка в гърдите.

Съпруга ѝ Борис, когато узна това, я успокои:

– Вероятно е свързано с бременността ти.

След направените изследвания лекарят ги изненада с диагнозата си:

– Вие имате II стадий на инвазивен дуктален карцином на млечната жлеза. С прости думи, това е рак на гърдата.

Ангелина и Борис бяха в шок.

– Но нали според онколозите в цял свят, – задъхвайки се започна Борис, – тази болест рядко се среща при бременни жени ….

– Да, но най-застрашени са жените имащи късна бременност, – каза тъжно докторът.

Въпреки всичко, Ангелина реши:

– Ще го родя!

Лекарите трябваше да направят Цезарово сечение. Бебето се появи осем седмици по-рано, защото на Ангелина ѝ предстоеше курс по химиотерапия. Това детето за родителите си бе безценно чудо от Бога.

За съжаление, след раждането, болестта започна да прогресира и се разпространи върху белите дробове, главния мозък и лимфните възли.

Ангелина постепенно гаснеше и умираше.

– Колко хубаво би било да присъствам поне на един от рождените дни на дъщеря си, – мечтаеше си Ангелина.

Разбирайки, че това ще е последния рожден ден на малкото момиченце с майка му, роднини се заеха с организацията на празника, който бе в стил „Алиса в страната на чудесата“.

Въпреки, че лекарите бяха против, Ангелина бе категорична:

– Трябва да отида, вие не можете да ме лишите от такава радост, да присъствам на рождения ден на дъщеря си.

Тя събра сили и от болничното легло направо отиде на празника на малкото си момиченце.

За случая Борис се маскира като Шапкаря. Това бе една незабравима вечер. Този ден дъщеричката ѝ щеше да запомни  завинаги. Щеше да гледа направените снимки, чувствайки любовта на майка си, която бе отнета от нея толкова рано.

На следващия ден Ангелина успокоена напусна този свят.

Понякога животът може да ни се струва суров и несправедлив особено, когато губим близък или роднина. Но животът ни на земята не е вечен. За това  е важно да се научим да ценим времето, което прекарваме с хората около нас, особено любимите.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

Минаващите по улица на оживен индийски град виждаха 15 месечно момиченце, чийто крак бе привързан с връв към бетонен блок, като животно. Детето прекарваше тук цял ден на 40 градусова горещина.

За това момиченце, никой не се грижеше, но всички минаващи от там възприемаха това като даденост.

Загрижени хора минаха от там и решиха да разберат, кой и защо така лошо се отнася към това дете.

Елена и Станислав се срещнаха с родителите на момиченцето.

– Защо държите така детето вързано по цял ден на жегата? – попита възмутено Елена.

– Това правим за нейно добро, – каза майката.

Елена и Станислав се спогледаха изненадано.

– Вижте, – каза бащата умиротворяващо, – двамата с майка ѝ по цял ден работим на строителната площадка. Парите, които получаваме едва стигат за храна, нямаме възможност да наеме човек, който да се грижи за дъщеря ни.

– Защо тогава не я оставите в дома си с други деца? – предложи Станислав.

– Ние постоянно се местим от град на град заедно със строителната бригада. Обикновено нощуваме в палатки. Ние нямаме роднини, които биха се погрижили за детето ни, – обясни бащата на момиченцето, – затова сме принудени да го вземем със нас.

– През деня няма време да погледна детето си, – каза майката, – защото ще загубя работата си. През целия ден виждам дъщеря си само на обедната почивка, която стига само колкото да я нахраня.

Елена се просълзи, тя бе трогната от историята на това бедно индийско семейство.

– Сега прокарваме кабел в близост до оживена магистрала – каза майката – и аз се страхувам детето ни да не попадне под колелата на някой автомобил. За това сме я вързали.

Това семейство не бе единственото, което имаше такъв проблем. Може да ви звучи невероятно, но това става в XXI век.

В Алма Ата майсторката Дина Шарипова има диагноза детска церебрална парализа и недееспособни ръце. Но независимо от това, тя вече 13 години бродира картини от бисери с краката си.

Всяка картина  отнема на шивачката около половин месец. На тях главно има женски образи, цветя и птици.

Майсторката си избира картини от Интернет, майка ѝ ги копира с молив и Дина пристъпва към работа.

Тя не шие, за да продава. Но веднъж представила на една изложба 15 свои работи, където имала голям успех.

След изложбата тя продала половината от творбите си, за да направи подарък на майка си.

Дина учи дистанционно последна година в Московския университет и работи като специалист в отдел за набиране на персонал в една от казахските банки.