За повечето жени главното е дома. За мъжете са важни децата, те желаят да се грижат за тях и поемат съответната отговорност за това.
Някой мъже се държат в семействата така, сякаш грижата за децата им е природно дадено, но на работата си могат да изглеждат съвсем различни. Там са упорити, решителни, способни да вземат важни решения. В домовете им тези качества се „разтварят“. Много жени дори не се досещат, че мъжът им съвсем не е безволев и безащитен, а активен и решителен.
Кой е виновен за това?
Много често жените „творят“ от мъжете си пасивни същества, взимайки ролята на майка. За жената мъжът изглежда не като възрастен, способен  на сериозни действия, а малко, капризно момченце. Син, а не партньор в семейните отношения.
Много мъже с удоволствие приемат условията на играта син-майка. Жената не винаги осъзнава, че тя е причината мъжът ѝ да стане такъв. А същевремено чака от него решителност и действия, за това постоянно му крещи и е недоволна от поведението му.
Като следствие от постоянните конфликти страстта между двамата угасва. Много често такива семейства се разпадат. Съпрузите изпитват постоянно недоволство един от друг, а списъкът с претенции е прекалено голям.
За жената важна роля играе романтичната връзка, за нея е важно всеки малък жест на внимание и любов. За съжаление, на такива неща мъжът не предава никакво значение. Жените искат мъжете да осъзнаят грешките си без да им се казва това с думи, но мъжете дори не се досещат за това.
Ако жената не получи достатъчно разбиране, нежност, ласка и грижа, тя се превръща в крещяща, груба и непривлекателна личност.
Ако в семейството има неразбиране и чести конфликти, съпрузите не трябва да мълчат и да се затварят в себе си. Трябва да разговарят и да се научат да изразяват емоциите си открито. Преди всичко това се отнася за жената, която е пазителка на семейното огнище.

Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Мнозина вярват, че идеалната връзка с децата, съпруга и колегите е когато не съществуват конфликти, има само мир и спокойствие.
И те полагат усилия, за да избегнат конфликтите. Използват всякакъв начин да ги предотвратят, дори в ощърб на себе си, само и само да избегнат конфликтите.
В края на краищата нали идеалната съпруга и майка не крещи, не повишава глас и в нищо не противоречи?
Но проблема е в това, че всеки човек е различен, всеки си има своите „бръмбъри“ в главата и разбиране за ситуацията, така че без конфликт не може да мине.
Тук и там се получават несъотвествие, повишава се глас, стига се до конфликт. Появява се чувството за вина, угризения на съвестта и мисли от рода на : „Аз съм лоша съпруга и майка“, „При мен нищо не се получава“, „Аз не съм достойна….“
Когато говоря за конфликт имам в предвид конструктивния конфликт, той е много нужен и важен.
Представете си, вие се намирате на място, където има съмняващи се. Естествено, че в дадено обсъждане ще има хора, които мислят като вас, но ако се появи някой „другомислещ“, разговорът придобива съвсем друга окраска.
В спора всички ще загубите, ако не осъзнаете, че този конфликт  е резултат не от хората, а от различните  гледни точки.
В обществото трябва да разберем едно, че здравите отношение не се характеризират с без конфликтност, а с умения правилно да излизаме от тях.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.