Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.