Децата бяха във възторг, но Мина се чувстваше смутена. Тя бе довела хлапетата си в аквариума. Тук всеки можеше да погали малките акули, които се пазеха в специален резервоар.

Мина бе притеснена и попита една жена от обслужващия персонал:

– Случвало ли се е до сега, акула да откъсне нечии пръсти, когато човешка ръка се е опитвала да ги погали?

– Не се притеснявайте за това, – усмихна се жената. – Акулите скоро са хранени, а преди срещата им с хората им се дава допълнителна храна. Те не хапят, защото не са гладни.

Мина си спомни поговорката: „Наситената душа се отвръща и от медена пита, а на гладната душа всичко горчиво е сладко“.

„Гладът – помисли си Мина – е усещане за вътрешна празнота, но това може да отслаби нашата проницателност, когато вземаме важно решение. А дали това е причината, да се съгласяваме да ядем каквото и да е, за да запълним тази празнота?“

Бог иска, да не живеем според милостта на нашия апетит, а да се изпълваме с Христовата любов, която е напълно достатъчна да ни осигури стабилност сред смрадта на този сват. Ако осъзнаваме това, то без уговорки ще поверим увереността си в Бога.

Това ще ни направи да бъдем по-внимателни при избора си, когато ни се предоставят „сладки“ неща, които засягат постиженията в живота, собствеността и взаимоотношенията ни.

Само Исус може да ни даде истинско удовлетворение. Нека изберем Неговата невероятна любов към нас, за да можем да се „изпълним с цялата Божия пълнота” заради нас и другите.

Наталия и Здравка седяха заедно в близкото кафене и разговаряха пред сервираните им чаши с ароматно кафе.

– Имаш ли други богове в живота си? – Наталия попита приятелката си.

Здравка я изгледа сякаш бе с три глави. Тя изглеждаше шокирана, изненадана и малко обидена.

– Нима не вярваш, че е възможно да имаме други „богове“ в живота си? – още по-настойчиво попита Наталия.

– Какви богове? – подскочи от стола си Здравка.

– Всеки или всичко, което заема мястото на Бога в живота ни, е идол, – поясни Наталия. – Ако отдавам сърцето си на нещо или някого повече, отколкото на Бог, имам идол в живота си.

– Никога до сега не съм разсъждавала по този въпрос така, – призна си Здравка.

– Идолите могат да бъдат материална вещ, навик, работа, кариера или човек, – продължи обясненията си Наталия. – Всичко, към което се обръщам, преди да отида при Бог, когато имам нужда от утеха, любов, сигурност, почивка, радост или защита, е идол в живота ми.

– Чудесно определение, – възкликна възторжено Здравка. – С него съм готова да разкрия всички идоли в живота си. Това отвори очите ми. Наистина е така.

Наталия се усмихна и добави:

– Бог е по-голям от всеки лъжлив идол, по-добър от всеки друг бог, повече от всичко друго, което някога може да бъде в живота ни. Няма бог като нашия Бог. Той снабдява всяка наша нужда и ни обича по начин, който не можем дори да разберем …..

– И Той ни призовава да Го обичаме преди всичко и да се покланяме единствено на Него, – прекъсна я бързо Здравка.

– За да направим това, трябва да се осмелим да разрушим идолите си, – подчерта Наталия.

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.