Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Полицаят спря автомобила и приближи до шофьора, който се оказа прекрасна млада жена.

– Добър ден, – каза жената. – Да не съм нарушила, някое от правилата.

– Да, карахте с превишена скорост, – отговори полицая. – Мога ли да видя шофьорската ви книжка.

– За съжаление, нямам такава.

– Тогава какво правите зад волана?

– Лишиха ме от нея, защото шофирах пияна.

Полицаят вече не беше на себе си.

– Бихте ли ми показали документите на колата си?

– Нямам такива, защото я откраднах.

– От кого?

– Той вече не е между живите, убих го.

– Какво?

– Тялото му е в багажника, – жената продължаваше да демонстрира своята наглост. – Искате ли да погледнете?

Полицаят веднага извика няколко човека на помощ. Няколко мъже обиколиха автомобила, в който седеше жената.

Приближи началника на патрула. Той държеше в ръката си пистолет.

– Бавно излезте от колата, – каза началникът.

– Какво е станало? – попита жената, а на лицето ѝ бе изписана изненада.

– Мой подчинен ми докладва, че сте убили собственика на този автомобил.

– Кого съм убила?

– Моля да отворите багажника на колата.

Жената неохотно отвори капака, но там нямаше нищо.

– На кого е колата? – озадачен попита началникът.

– Моя, – вдигна рамене жената.

– Документите моля!

Жената извади бързо исканото. Той ги огледа документите внимателно и нацяло се обърка.

– Но колегата каза, че дори шофьорска книжка нямате!

Жената показа и шофьорската си книжка. Всичко бе изправно.

Началникът се притесни и започна да обяснява:

– Извинете, но работата е там, че колегата ми докладва, че сте откраднали колата, убили сте собственика ѝ и даже нямате шофьорска книжка.

– Господи! – извика жената. – Този лъжец да не ви е казал, че съм карала и с превишена скорост?

Началникът махна с ръка и жената потегли.

Париж е известен по целия свят като град на романтиката и любовта. Много двойки идват в столицата на Франция, за да изкарат медения си месец. Париж разполага със специална забележителност – Айфеловата кула. Около този доста известен символ на френската столица има множество тайни.

Известен е случая с девойка, която искала да се самоубие, но скачайки от Айфеловата кула паднала върху една кола. Тя не само оцеляла, но се и оженила за собственика на автомобила.
За съжаление такъв щастлив край е рядко явление.

Айфеловата кула има много висок процент на самоубийства сред своите посетители – 17.5 на 1000 човека.

Айфеловата кила през лятото е по-висока с 15 сантиметра. При горещо време стоманената конструкция се разширява.

Айфеловата кула не е трябвало да бъде постоянно съоръжение. Било планирано тя да се демонтира през 1909 г и да се пренесе на друго място. В крайна сметка, тази идея е била изоставена и започнали да използват кулата като гигантска радио антена.

Айфеловата кула е могла да бъде построена в Барселона, Испания, но жителите на Барселона гласували против проекта.

През 1891 г. в Лондон започва да се строи кула, която е трябвало да бъде по-висок от Айфеловата. Тъй като структурата е била неустойчива, строежът бил спрян и в крайна сметка тя е била разрушена през 1907 г. Амбициозната конструкция е била построена на мястото на Watkin’s Tower.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.