Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.

Дали пече слънце или вали дъжд, за Стойко, Мариан, Милен и Росица нямаше значение. Защото техните разговори, които често се превръщаха в спорове, ги откъсваха от всичко, което бе около тях.

Днес разговора им бе върху физическите закони и тези на човешката психология. Те ги сравняваха и намираха, че са еднакви.

– Един прост пример, – Стойко предложи един от физическите закони за обсъждане. – Действието е равно на противодействието. Това е валидно, както за физическите, така и за социалните обекти.

– И в живота е така, – започна разсъжденията си Мариан. – Ако са ви ударили, вие търсите кои от вашите действия са предизвикали това. След като ги намерите, излишните емоции ще изчезнат и ще ви бъде по-леко да живеете.

– Закона за гравитацията еднакво работи за обекти и за хора, – засмя се Милен, –  големите винаги привличат малките.

– Вторият закон на Нютон казва – обади се и Росица, – че ускорението, което получават обектите е пропорционално на равнодействуващата приложена към него сила и обратно пропорционална на маса му.

– И това действително е така и в живота, – потвърди Мариан. – Човек действа изхождайки от това, че в него са заложени в периода на възпитание му – плюс гени, но според степента на обучението – „обратно пропорционална на масата“.

– Нулева закон на термодинамиката гласи, – започна философски Стойко, – че една затворена система в крайна сметка достига до състояние на термодинамично равновесие – обменните процеси се прекратяват, идва „топлина смърт“.

– И това е вярно, – добави Милен – ако човек не получава никакъв нов опит и информация, живеейки по зададен цикъл от година на година, престава да иска каквото и да е, след което по тази причина може да заболее.

– Изучаването на физиката, – констатира Росица, – ще осигури по-пълно разбиране на законите на човешкото общество, отколкото изучаването на психологията, която гледа на отделните реакции на човека, но не и на самия него.

– Физиката е бездънен кладенец от информация, – обобщи Стойко, – както за реакциите, така и за хората като цяло.