Архив за етикет: кладенец

Кладенецът с Живата вода

Ирина търсеше удовлетворение в работата си, в дома си, … изобщо в целия си живот, но не успяваше.

– Сърцето ми е празно, – каза веднъж на приятелката си Моника. – Къде е любовта, смисълът на живота, щастието, …?

– Ти черпиш вода от неправилния кладенец, – засмя се Моника.

– Не те разбирам, – вдигна рамене Ирина.

– Ти взимаш вода от кладенеца на света, в който има популярност, притежания, политика, власт, престиж, слава, богатство, кариера, признание, репутация, развлечения, почести, ….., но колкото и да пиеш от него пак отново ще ожаднееш. Ако търсиш удовлетворение в такъв кладенец, си губиш времето.

– Какво предлагаш тогава? – Ирина смръщи вежди предизвикателно и сложи ръце на кръста.

– Нужна ти е Живата вода на Исус Христос, – спокойно обясни Моника. – Ако пиеш от нея, никога няма да ожаднееш.

– Наистина ли няма да ожаднея? Сигурна ли си?

– Пробвай и сама ще се увериш.

Живата вода

Еди не бе израснал в ранчо, но бе отгледан в такава земя.

Един ден той попита баща си:

– Татко, как мога да увелича стойността на ранчото?

– Има два начина, – отговори бащата. – Да откриеш нефт или вода в него.

– За нефта ми е ясно, но за водата не разбирам, – поиска пояснение Еди.

– Ако ранчото има река или поток, минаващ през него или или се изкопае кладенец, който постоянно се пълни с вода, то ще бъде рекламирано като ранчо с „жива вода“, – обясни бащата.

– Жива вода? – попита озадачен Еди.

– Наличието на вода превръща сухите ферми в полезна собственост.

Същото е и с изпълнени с Духа последователи на Христос.

Светият Дух изтича от нас в сухите места на света. По този начин става съживлението.

В света има 2,3 милиарда християни. Да предположим, че всеки един от тях, всеки ден е откликнал на подтика на Духа да благослови някой друг.

Тогава може ли съживление да се случи в наши дни?

Черпете от кладенеца

Марта ходи с Бога четиридесет години. Тя бе спасена, изкупена и следваща Христос.

Дойде време и Марта застана пред трона. И за първи път осъзна какво е пропуснала.

Тя усещаше вълните струящи от Божия Син и изпитваше огромно удоволствие.

– Аз можех да пия от този кладенец на духовна наслада всеки ден на земята. Просто трябваше да срещна Твоето сърце и Твоята красота. Животът щеше да е много по-хубав. Много неща щяха да се променят. Щях да постигна много повече.

Възлюбени, не е нужно да чакаме, за да изпитаме дълбоките удоволствия!

Бог е отредил на човешкото сърце да ги изпита още в този живот. За нас не е задължително да продължим както поколенията, без трансформиращо откровение.

Основният начин да ходим в Духа е чрез поддържане на активен диалог с Него. Това е ключът към нашето обновление.

Защо Го четеш всеки ден

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.

Най-щастливият мъж

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.