Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

През последната четвъртина на миналия век Южна Корея стремително се вряза в редовете на най-развитите страни.
Разбира се, за отбелязване на кардиналните промени е послужила и съвремената архитектура в страната.
Тя поразява със своите оригинални форми, екологичност и функционалност.
«The Dreamy Camera» е името на малък двуетажен кафе музей, намиращ се на 9 километра от източните покрайнини на Сеул.
Особеноста на кафенето  се заключава в това, че самата сграда е стилизирана като рядко срещана камера с два обектива „Rolleiflex“.
Две огромни „лещи“ служещи като изпъкнали прозорци, обхващащи двата етажа на сградата и откриват за посетители красива гледка към местната природа.

На улицата властва все още зимата. Студ, сняг и леден вятър. Това са последноте опити на леденото царство да отвоюва позиции, но атмосферата  наоколо неуловимо се изменя .
– За какво говориш, мразът все още се усеща?!
– Иди по улиците, влез в кафенетата и навсякъде ще видиш влюбени двойки, който не забелязват околните, вперили очи един в друг.
Усещаш нещо трогателно в това как се гледат, как се докосват и мълчат, но се разбират.
Тук не са нужни думи, в случая биха изглеждали безжизнени и празни, за да изразят нежността, които двамата изпитват един към друг. Тук разумът не действа, това е неуловимо и приказно …
Удивително е, щастието на тези двама, в уединението им, сред човешкия океан. Светът бушива, беснее и безвъзвратно се променя. Земетресения, катаклизми, политически вълнения, …. завърта се спиралата на времето и се извива.
Но за всяка двойка влюбени това няма значение, времето за тях е спряло. Те сега се като Ромео и Жулиета. Тяхната любов не е помрачена от жизнения опит, болката от предателство, грешките и така наречения „здрав разум“.
Те не знаят, но може би в бъдеще ще узнаят, че любовта се изгражда и расте с годините, а не умира с мимолетното желание.
Гледаме ги и се връщаме към … нещо отдавна отминало.
– Обичайте се, наслаждавайте се на момента, в който сте заедно и не мислете за нищо друго. Любовта е ценен дар и не трябва да се пропилява.

Храната в Китай може да се нарече основна забележителност или атракция на тази страна.
Дълги години много провинции в Китай са живели изолирано. Така у тях са се развили различни традиции, диалекти и разбира се своя кухня.
В град Гуанчжоу идва много хора от различни места и той наследява обичаите на много области. Превърнал се е в център за събиране на разнородности.
Много от имената в менюто на ресторантите и кафенетата приличат на стихотворения. Но по самото име е трудно да се определи какво е ястието. Например, „виолетова утрин“ – какво е това? Напълно неизвестно.
Много чужденци, които живеят тук от 10 години твърдят, че постоянно опитват някое ново ястие.
Самите китайци много обичат да ядат! За тях това е едва ли не смисъла на живота им. Така, че ако им кажеш, че си пропуснал обед или вечера, ще припаднат.
Техните поздрави са от рода на: „Ядахте ли?“ или „Ядахте ли ориз?“
Ориза при тях е, както хляба при нас. А хляба при тях е като сладкиш или десерт. Те не го ядат със супата.