Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.

Това бе опустошителен пожар. Причината бе неизправност в електрическото табло.

Лиляна оплакваше трофеите на сина си и му обещаваше:

– Дани, ще ги възстановим.

Но синът оставаше учудващо равнодушен:

– Ако трофеите са най-важните моменти в живота ми, тогава не си струва да живея занапред, – каза той. – Защо да губя време и усилия да си върна миналото? За мен е по-добре да се съсредоточим върху изграждането на бъдещето си?

А баща му добави:

– Има неща и дори хора, които ще трябва да изоставим, ако искаме да продължим напред. Всеки и всичко, което те държи в капана на миналото ограбва бъдещето ти, което Бог иска за теб.

– Така е, – съгласи се Дани, – не можеш да следваш Господа в бъдещето, ако държиш на миналото си.

Бащата се усмихна:

– Твоето минало ще бъде твое бъдеще, докато не събереш смелостта да създадеш ново.

– Смелост? – Дани тръсна глава, неразбирайки баща си.

– По-добре вземи всеки спомен, който продължава да те наранява, цялата болка, цялото съжаление, цялата горчивина и разочарование, извади всички моменти на предателство и всеки провал от сърцето си и ги хвърли в огъня.

– Това ми прилича повече на разрушение,- повдигна вежди Дани.

– Не точно, – кимна с глава бащата, – например не трябва да изгаряш релационните мостове и не действай според стратегията на изгорената земя. Просто бъди сигурен, че правиш правилното нещо по правилния начин. Цени миналото, но живей в настоящето и за бъдещето.

– Пътуване към най-доброто бъдеще…, – Дани въздъхна.

А баща му продължи:

– Това пътуване минава през пещта. Огънят едновременно изковава това, което трябва да станем, и ни освобождава да живеем живота, за който сме създадени.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.