Борис често ходеше при дядо си. От стареца той черпеше мъдрост и знание. Днес Борис бе огорчен, бяха го „набедили“ за нещо съвсем малко, което бе направил, но бе предизвикало травма на друго дете. Той не бе предвидил, че обелката, която не бе хвърлил в кошчето, ще предизвика нараняване на друг.

Той разказа на дядо си бързо за случая и вдигна ръце нагоре:

– От къде да знам, че така ще стане? Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че и сега ми е трудно да повярвам, че е станало. Но Димо не можеше да се изправи и го откараха с линейка.

Дядо му поклати глава:

– Чувал ли и изразът „Не се ядосвай за дреболии“?

– Да, – отговори Борис.

– Но това не е съвсем така – подхвана дядо му – и не отговаря на истината. „Дреболиите“ оформят „голямата картина“ на живота ни. Някои игнорират тези дреболии, като се оправдават, че се концентрират към големите неща.

Борис гледаше озадачено дядо си. В него се прокрадна съмнението, че не малко, а май много бе оплескал нещата.

– Преди години, – продължи дядо му, – птица се заплела в жиците. Това предизвикало електрически удар, който разхлабил скобата, която придържала жиците. Една от жиците паднала на релсите и се заплела в преминаващия влак, който я разкъсал на парчета и 40 хиляди хора бяха останали без ток за цяло денонощие, а беше зима. Помисли, птицата е била съвсем малка,  …..

– Да, – разбирам каза Борис.

– А спомняш ли си историята за  телескопа „Хъбъл“? – върна се назад в годините дядо му. – Той струвал  тогава 2,5 милиарда долара. И когато го изстреляли в орбита, установили, че една от лещите му е изпилена с една хилядна от сантиметъра повече. Наложило се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космоса. В противен случай най-скъпият телескоп на земята не можел да извършава никаква работа.

– Май трябва повече внимание да отделям на дребните неща, – напълно сериозно каза Борис, – които съм подминавал като нещо незначително.

– Правилно си решил, – усмихна се дядо му, – защото твоята „голяма картина“ ще стане шедьовър, ако обръщаш внимание на малките неща.

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

Светослав получи бележка от най-добрия си приятел: „Ти си циничен предател“. Той бе озадачен, не можеше да разбере, какво точно има в предвид приятеля му.

Вярно е, че в училище Светослав наричаха „професора“, защото все обясняваше нещо на някого, а когато учителят задаваше въпроси, той можеше да отговори на всичките. Е, това все пак бе преувеличената представа на неговите съученици.

Но Светослав знаеше, че много неща има да учи. Не веднъж се бе препъвал в една или друга дума. И ето, днес той не знаеше какво е това „цинично предателство“.

Когато баща му се прибра от работа вечерта, Светослав го изчака да се нахрани и малко да си почини, след което го попита:

– Татко, какво е това „цинично предателство“?

Всеки път, когато баща му се опитваше да му обясни някое понятие ставаше напрегнат и съсредоточен. Сякаш преливаше безценна течност от една епруветка в друга.

– Да си циничен означава да си студен, пресметлив и егоистичен. Произхожда от гръцката дума „кион“, което означава куче. Когато ми се отдаде възможност, ще ти обясня връзката между цинизма и кучетата, които странно защо се смятат за символ на лоялност. Това е дълга история, която доказва, колко хората са неблагодарни на животните, които доста съвестно ни служат. Например кучето, мулето, коня, магарето  ги използваме за посмешище и подигравки.

Светослав не се стърпя и се обади:

– Докато опасните зверове като лъв, тигър, вълк и дори лешояд, който се храни със мърша, се радват на незаслужено уважение в повечето езици.

– Да се върнем на въпроса, – продължи баща му. – Циничното предателство е хладнокръвно, безнравствено и безчувствено предателство.

Светослав искаше да попита баща си, дали има предателство, което не е цинично, което да не е егоистично и пресметливо, но не посмя.

Той разбра, че приятелят му се е разсърдил за това, че помогна на друг, опълчил се срещу него. Но приятелят му не бе прав. Той щеше да постъпи подло, ако го бе подкрепил в този момент и щеше да съжалява за постъпката си.

От продължителното седене в автобуса краката ѝ бяха изтръпнали. Не ѝ се искаше да признае, но май наистина вече остаряваше. Преди години, колкото и дълго да пътуваше, не се изморяваше така.

Емилия след толкова години отново бе дошла в родното си място. Когато стигна площада, се огледа. Търсеше Юри. Май го нямаше днес, иначе щеше да се появи от някъде.

В селото по-рано често се шегуваха с него:

– Ако Юри умре, „надеждата“ на човечеството си е отишла.

Юри бе тукашния луд. И през зимата, и през лятото все бе облечен с едно протрито палтенце. Винаги беше на площада и посрещаше автобусите.

Обикновено заставаше до автобуса и се вглеждаше в прозорците му. От години търсеше някой и като не го виждаше, оглеждаше другите.

Щом посрещнеше и последния автобус, веднага си тръгваше. Свиваше се в някой ъгъл и мълчеше. Погледът му размекваше и най-закоравелите сърца. Юри беше тъжен, отчаян и самотен.

Хората тук не го оставаха гладен, а през зимата го прибираха на топло.

Историята на Юри се бе превърнала в легенда. Хората си я разказваха едни на други.

Вероятно в нея много неща бяха изменени, защото всеки прибавяше по нещо или махаше друго, което не му харесва. Така че от това, което се разправяше, никой не знаеше кое е вярно и кое не.

Говореше се, че на младини Юри силно се влюбил в едно момиче. Един ден момичето тръгнало за някъде.

– Чакай ме! Ще се върна, – казало то, качвайки се на автобуса.

И Юри чакал дни, седмици, години ….. Посрещал и изпращал автобусите. Момичето не се върнало. Никой не знае какво е станало с него. Но Юри продължава да я чака, нали тя му бе поръчала:

– Чакай ме! Ще се върна!

Годините минавали, но вярата му била непокътната. Той срещал всеки автобус и се взирал в лицата на хората, за да види своето момиче.

– Луд е, – ще кажат мнозина.

Да, луд е, но не е могъл да забрави любовта си. Който веднъж се влюби истински, остава си влюбен за цял живот.

Ако някой ви каже:

– Всичко минава и заминава. Няма вече любов.

Тогава му покажете Юри:

– Ето я любовта, чиста и непоклатима.