Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

След Втората световна война в Канада размразили фиксираните военни цени за потребителски стоки, което довело до инфлация.

През есента на 1947 г. цената на шоколада в магазина скочила изведнъж от 5 до 8 цента, което довело до недоволството на децата.

Първоначално няколко ученика организирали протест пред магазин в малък град на изток, а след това щафетата от бойкоти и демонстрации били възприети от стотици и хиляди деца по цяла Канада.

Производителите на сладкиши отговорили на това със статия от вестник, където се казвало, че тези акции са подтикнати от комунисти, които са завербували детските лидери, за да сеят хаос в обществото.

Това се оказало вярно. Ако в началото възрастните поддържали инициативата на децата, тъй като сами били недоволни от инфлацията, след публикациите в медиите, родителите и учителите започнали да забраняват на младите хора да участват в демонстрациите.

Беше полунощ. Иван се въртеше неспокойно в леглото си. Явно сънуваше някакъв кошмар. Жена му постави ръка на челото му и тихо каза:

– Ваньо, събуди се!

Спящият мъж трепна и уплашен отвори очи.

– Сънуваш някакъв кошмар, – опита се да го успокои Даниела.

Когато дойде на себе си, Иван каза вече по-спокойно на жена си:

– За втори път сънувам едно и също нещо, – той млъкна, а в очите му се изписа ужас.

– Какво сънува? – попита Даниела.

– Карах автомобила ни в двупосочна улица и изведнъж от отсрещната лента една кола се насочва към мен.

– Пак си прекалил с екшъните, – усмихна се Даниела.

– Когато се огледах, – продължи Иван, без да обърне внимание на забележката на съпругата си, – забелязах, че този, който кара в неправилната лента съм аз.

Даниела повдигна изненадано рамене.

– Това не е обикновен сън, – каза Иван. – Спомням си, че когато шофирах в Англия, макар да знаех, че колите се движат в дясната лента, аз се обърках. Тогава приближих към една колона на светофара, видях, че пред мен е пълно с коли. Веднага разбрах грешката си и веднага обърнах.

– Но каква връзка има това със съня ти? – попита жена му.

Иван наведе глава и се замисли сериозно, изведнъж трепна и каза:

– Разбрах смисъла на съня си, – въздъхна дълбоко Иван.- Знаеш ли в колко много моменти от живота си, съм изразявал неверие? Просто Бог иска да се върна в правия път и да вървя в правилната посока.

– Вярно е, че в последно време отделяш повече време на бизнеса си и рядко се включваш в инициативите на домашната ни група, – каза Даниела.

– Трябва да вляза в правилната лента. Необходимо е да разсъждавам повече върху Словото, това ще ме приближи към Бога.

 

 

–

Учител от едно средно училище в град Цюанчжоу от китайската провинция Фуцзян, забранил на учениците да идват на училище с вносни обувки. Даденото решение се аргументира с това, че в училище се идва да се получат знания, а не да се демонстрира благосъстоянието на семейството.

В решението се казва, че поведението на учениците, когато учениците се хвалят със скъпите си обувки и се сравняват помежду си, кой има най-хубавите, е в разрез със скромният начин на живот, който се опитват да внушат на децата в даденото учебно заведение.

В нововъведението има разпореждане, съгласно което, всички учащи се, от следващата седмица, трябва да идват на училище с обувки от местен производител.

Това съобщение било разпространено по социалната мрежа WeChat. Реакцията на родителите не била еднаква.

Някои от родителите намерили нововъведението достатъчно разумно и подкрепили инициативата на училищното ръководство. Те също смятат, че училището не е място, където трябва да се показват модни тоалети.

Друга част от родителите се чудели могат ли децата им да идват на училище с обувки от известни чуждестранни марки, като Nike или Adidas, които се правят в Китай.

Според оценката на Централната телевизия в Китай понякога спортните обувки с китайска марка са по-скъпи от вносните марки.

Така например, в китайския интернет магазин Taobao маратонките на известния производител Li-Ning достига цена 2030 долара, а маратонките с марка Nike можеш да си купиш за 44 долара. Истината е, че обувки от Li-Ning  в същият Taobao могат да се намерят и за 19 долара.

Т.е. принципа „вносна стока = скъпа стока“ не винаги е вярно.

Трябва да се отбележи, че ръководството на училището побързало да обяви, че учителят, който е изпратил съобщение до WeChat на „само отечествени обувки“ не е съвсем правилно разбрал издигнатата от училищното ръководство инициатива.