Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

Очертаваше едно незабравимо лято. Не толкова горещо, но изпълнено с изненади.

На Мери и Боб им се отдаде чудесната възможност да попътешестват. Европа ги зовеше.

Когато преминаха през Северна Франция и се отправиха към Испания им се случи нещо доста интересно.

В Испания пристигнаха късно през нощта и потърсиха място, където да пренощуват.

Двамата стигнаха до някаква сграда, която приличаше на мотел. Мъжете стоящи пред зданието ги увериха:

– Това наистина е хотел.

Когато влязоха вътре всичко им се стори доста необичайно.

– Не ти ли се струва, че тук всичко е твърде старомодно? – попита Мери.

– Дори нямат телефон, – засмя се Боб.

– Вероятно е някой ретро хотел, – отбеляза Мери, – но в това има нещо примамливо и очароващо.

– Имам чувството, че съм в 19 век, – каза Боб.

На следващото утро по време на закуска, към тях се присъединиха двама мъже във военна униформа с доста мрачно изражение на лицата си.

Когато Боб плати сметката възкликна:

– Невероятно, платих абсурдно малко пари за такава изобилна закуска.

– Всичко тук ми се струва много странно, – отбеляза Мери.

Две седмици двамата пътешественици обикаляха Испания. На връщане Боб предложи:

– Хайде да се върнем по стария маршрут и пак да посетим оня странен хотел, не защото бе толкова евтино там, а как да кажа…

– Имаше чувството сякаш си в друго време, – помогна му Мери.

Когато пристигнаха на мястото, сградата я нямаше. Попитаха хората, които живееха там, но отговорите им ги озадачиха още повече:

– Тук не е имало такава сграда.

– От къде си го измислихте? Толкова години живея тук, но такъв хотел не съм виждал.

– Имаме красив и луксозен хотел на центъра, но ретро, това за първи път го чувам.

Обезсърчени те си тръгнаха от там. Докато пътуваха Мери се усмихна загадъчно и каза:

– Нали направихме снимки. Ще ги проявим и ще им докажем на тия ….

Когато се прибраха, побързаха да проявят лентата, която извадиха от фотоапарата, но от снимките, които бяха направили на странния хотел не излезе нито една.

– Жалко, – въздъхна Мери, – имах усещането, сякаш се бяхме преместили назад във времето.

С развитието на технологиите границите между хората и роботите става все по-тънка. Някои смятат, че андроидът  представен на изложението в Токио, Япония, напълно разчупва тази граница.

Събитието, посветено на игрите, предизвикало голям интерес у публиката и потребителите на интернет. С особен успех се ползвал стенд за играта „Детройт. Стани човек“ разработена от компанията „Quantic Dream“, Франция.

Сюжетът на игрите, които ще бъдат пуснати през 2018 г., са посветени на жена робот на име Кара, която избягва от завода производител.

Ето защо, за да привлече публиката на стенда, там присъствал андроид, поразяващ със своята реалистичност и прилика с човека.

Всички са били зашеметени от естествеността на изражението на лицето и жестовете на изкуствената жена.

Макс е само на една година и половина. Когато го заведоха при баба му и дядо му, първото нещо, което направи бе да обиколи целия апартамент и да събере всички привлекателни „неща“ от типа на дистанционни, таймери и подобни на тях.

Със тъжно изражение на лицето всичкото това „богатство“ доброволно даде в ръцете на дядо си и му каза:

– Събеи ги и ский.

Той е съвсем малко дете, но вече разбира, че трябва да се махнат от очите му, такива интересни неща, които привличат възрастните.

И защо тогава трябва нервничиш и да стигаш до истерия, задушавайки се в сълзи?

Мисля, че от Макс, когато порасне, ще стане известен психолог.

Много са интересни състезанията, особено лекоатлетическите. Напрежение преди старта, изражението на лицата на състезателите устремени към финала, съсредоточените им погледи. Колко е приятно да видиш радостта на всеки получил награда си.

Ние поздравяваме и тези, които са постигнали личен рекорд, дори и да не са спечелили състезанието. Радваме се заедно с тях, защото са постигнали нещо повече от преди.

И в християнският ни живот е така. Всеки ден можем да се стремим да служим на Бога по-добре. Ние постоянно общуваме с Него и трябвало да копнеем за по-силна вяра.

Исус казва, че Той е лозата, а ние сме пръчките. Когато пребъдваме в Него, даваме плод.

Нека положим всички усилия за да принасяме добър плод, като тичаме към целта, да се уподобяваме на Христос и да пребъдваме в Него.

Господи, помогни ни да дадем днес най-доброто от себе си, за да бъдем верни твои ученици.