Най-доброто качество „слонова кост“ се добива не от бивните на слоновете, а от кучешките зъби на хипопотама. Към понятието „слонова кост“ се отнасят зъбите на дива свиня, бивните на мамут и морж, даже и зъбите на кашалот.

За последните 150 години средния размер на бивните на слоновете, както африканския, така и азиатския е намалял два пъти. Биолозите смятат, че това е свързано с бракониерството.

Хората убиват по-големите слонове. За това по-дребните слонове с малки бивни имат шанс да оставят потомство.

Бивните на умрелите слонове се изяждат от таралежи, които по този начин задоволят нуждите си от минерални вещества.

Поради спада на търговията със слонова кост на пазара са почнали да стават популярни бивните на мамута.

Екип от Масачузетския технологичен институт е разработил малък робот „куче“, способни да закопчава и разкопчава ципове. Устройството е наречено Zipperbot.

Оборудван с датчици Zipperbot  може да разкопчава и откопчава цип, реагирайки на движението на тялото, например, при увеличение на натиска в областта на талията.

При обикновените ципове се случва платът да се захапе със зъбите на ципа, но при новия вид това не може да се случи, защото Zipperbot с помощта на оптични сензори следи зъбите да бъдат изправени.

Според изобретателите, тази разработка ще бъде полезна не само за мързеливите, но и за хора с увреждания, даже и деца.

Самозакопчаващият се цип може да намери приложение и при специални костюми.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.