Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.

Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Милена и Денка се запознаха в парка. Оказа се, че живеят, не само на една и съща улица, но и в един и същи блок, но досега не се бяха срещали.

Милена се хвалеше открито:

– Работя като компютърен специалист в една фирма наблизо. В дома си има всичко, което съм искала. Учудвам се как се справяш с оскъдните си доходи?

Милена бе забелязала, че новата ѝ приятелка не носи маркови дрехи, не боядисва косата си, дори не бе гримирана.

– Доволна съм от това, което имам. Радостта и мирът са неотменима част от живота ми ….

– Сега се радваш, но мислила ли си за бъдещето си? – прекъсна я Милена.

Денка само повдигна рамене и се усмихна.

– Представи си, че се разболееш за по-дълъг период от време и загубиш работата си – започна с мрачните си догадки Милена – или твоят работодател фалира и никой друг не те наеме на работа …

– Почакай, – извика Денка, – такива неща изобщо не си представям, дори не биха ми минали през ума.

– Как така? – Милена мислеше вече, че Денка е луда. – Всеки нормален човек се притеснява за работата, здравето и поне за семейството си.

– Господ е пастир мой и няма да остана в нужда, – очите на Денка искряха.

– Ти си ненормална, – възкликна Милена.

– Възможно в твоите очи да изглеждам така, – каза спокойно Денка, – но те съветвам да изхвърлиш всичките тези „застрашаващи“ въображения и се довери на Бог.

Орелът, когато се издига на високо, не се безпокои за това, как ще прекоси реката!

Виктор бе силен мъж и всичко в живота му се отдаваше отведнъж. Той вървеше по възходящата стълба стремглаво нагоре. Успехът едва смогваше да го догони, за да се изяви славата на този мъж.

Но за беда Виктор заболя. Когато отиде на преглед при лекаря, чу отчайваща диагноза:

– Вие сте безнадеждно болен човек. Това не се лекува. Медицината е безпомощна за вашето състояние.

Виктор имаше много приятели, но когато разбраха, че здравето му не може да се подобри, повечето го изоставиха.

Останаха малцина, които решиха да го подкрепят и използват всякаква възможност за изцерение.

Веднъж при един от малкото му останали приятели, който наричаха Скалата, дойде младеж узнал за обезсърчителната и отчайваща диагноза на „известният“ Виктор.

– Има надежда за вашият приятел, – каза убедително младият човек.

Скалата скочи въодушевено:

– Каква? Какво трябва да се направи?

– Доведете приятелят си в храма.

– Но той вече не може да ходи, – Скалата отчаяно започна да чупи ръце.

– Тогава го занесете там, – предложи младежът.

– И? – попита Скалата.

– Свещеникът ще се погрижи за всичко останало.

– Но той е атеист и цял живот е отхвърлял Бога, – тихо каза Скалата. – Виктор никога няма да се съгласи да го отнесем в храма.

– Не уточнявайте къде ще го занесете, просто му кажете, че това е последната му възможност за изцерение.

Скалата обеща:

– Не мога да го гледам такъв отчаян. Ще направя всичко възможно с Пепо, Дечо и Жоро да го отнесем в храма. Те са готови на всичко за него.

Приятелите му успяха някак да убедят Виктор и той бе внесен в храма.

Докато свещеникът разговаряше с безнадеждно болния и се готвеше да се моли за него, Виктор се разплака.

– Май при него нещата ще се оправят, – предположи Дечо.

Но се оказа съвсем друго. Приятелите на Виктор останаха разочаровани и потресени, когато разбраха за какво точно се е разплакал приятелят им.

– Защо съм тук? – хлипаше Виктор като малко дете. – Всичко в живота си правех, за да не дойда тук …. на собствените си крака …