Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.