Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Рачо се чувстваше добре, докато работеше в завода. Смяташе своята работа за значима.

– Шестнадесет души в смяната зависят от мен, – казваше с гордост той.

Той монтираше със своите хора капаци и не веднъж споменаваше:

– Ако не ги монтираме, както трябва, изделието се похабява. Малко са хората в този завод, които умело могат да вършат тази работа.

И със задоволство отбелязваше:

– Умра ли внезапно, ще липсвам на началниците, колегите и семейството си.

Дойде време и Рачо се пенсионира. Сега вече не бе толкова необходим в завода.

– Някой друг също компетентен като мен сега управлява бригадата, – въздишаше тежко той.

Семейството му също не се нуждаеше от него.

Децата се изпожениха, заминаха надалече и сега се обаждат само по празниците.

Жена му се разболя, но медицинската сестра идва често и се грижи за нея.

Рачо често се замисляше:

– Ще има ли някой на погребението ми? Ще липсвам ли на някого?

Той бе отчаян и един път сподели тежките си мисли с комшията Светльо.

– Мисля, че е време да намериш друг изход за своите дарби, умения и способности, – потупа го съседът по рамото.

– Какво трябва да направя? – вдигна ръце безпомощно Рачо.

– Нужно е да имаш цел, – усмихна се Светльо. – Помисли добре, с какво можеш да бъдеш полезен в квартала, града, църквата, …? Просто, виж, къде можеш да служиш най-добре.

Рачо се замисли, погледна съседа си и каза:

– Май имаш право. Ще последвам съвета ти.

Окуражен и усмихнат Рачо тръгна към дома си.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Автомобилният завод „Maruti Suzuki“, намиращ се в Менесар, Индия, трябвало да бъде затворен за 36 часа, заради леопард проникнал на територията му.

Веднага след като пазачите забелязали звяра, всички служители били набързо евакуирани и по този начин работата на един от най-големите заводи в страната спрял. Около стотина полицаи и офицери от Горското министерство дълго време се опитвали да хванат леопарда.

Тъй като територията на завода е доста обширна, хищникът оставал неуловим. Успели да го хванат в клетка благодарение парче сурово месо и жива коза, която чрез миризмата си привлякла гладния звяр.

Най-накрая животното се оказало в капан. Приспали го и го изпратили на ветеринар за преглед. Ако той установи, че леопардът е здрав, пленникът ще бъде пуснат в естествената му среда.