Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.

Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.

Ресторантът бе прекрасен, но в него бе тъмно. Не знам защо, но за да бъде разсеяна тъмнината на всяка маса бе сложена свещ, чийто пламък трепкаше усилено, полюшван от невидимо течение, което се промъкваше под вратата на заведението, но това не помагаше особено много.

Дошлите в ресторанта, за да прочетат менюто или да разберат какво поглъщаха от поднесените им съдове, използваха телефоните си.

На един мъж му дотегна тази обстановка, затова стана, отиде до сервитьора и ядосано попита:

– Може ли най- накрая да включите осветлението?

Малко след това в ресторанта светна. Чуха се аплодисменти и радостни възгласи.

Всички изключиха телефоните си.

Солиден господин намести добре чинията пред себе си и възкликна:

– Да бъде светлина! А сега да хапнем!

Други го подкрепиха:

– Така е по-хубаво.

– Чувстваме се по-комфортно.

– Тези свещи ни изнервяха само.

Мрачната вечер се превърна в празник и то само с едно щракане на ключа.

Но колко е по-важно да знаем истинският източник на светлината.

Самият Бог каза, когато създаваше Вселената: „Да бъде светлина. И стана светлина“.

Светлината изразява голямата любов на Бог към нас. Неговата светлина ни насочва към Исус и ни извежда от тъмнината на греха.

Ходейки в Неговата светлина, ние намираме светъл път в живота си, прославяйки Сина, Който е най-светлият подарък за нас. Докато Той свети, ние можем да вървим по Неговия път.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Снегът бе съвсем малко, но студът стигаше до костите на човека и го смразяваше. В това мразовито време Щилян и Серго се бяха свили на топло в заведението на бай Гиго. Те едва усещаха топлината на току що запалената печка, но това не им пречеше да разговарят и то разпалено.

– Какво се случва, когато човек загуби своята оригиналност? – запита въодушевен Щилян.

– Той умира, – в същия тон му отговори Серго.

– И това е така, – продължи още по-възторжено Щилян. – Четох, че повечето от хората, които са си сменили пола, са приключили живота си със самоубийство.

– Та в тях живее страхотно депресиран човек, преди да се съгласят на операция за смяна на пола, – уточни Серго.

– Представи си, – намръщи се Щилян, – най- малко шест месеца всеки ден с тях се занимава психолог, за да „оправи“ нещата в объркания му ум и да убеди една прекрасна жена, че е мъж.

– Това е пълна деградация на оригинала, – възмути се Серго. – Тези хора са луди.

– Щом човек иска да си смени пола, – поклати глава Щилян, – той е недоволен от това, че се е родил такъв.

– Той е безумен индивид, който роптае против Твореца си, – възкликна Серго.

– Може би грешката е и в родителите, – заяви макар и не твърдо Щилян.

– Възможно е, – замисли се Серго, а после продължи. – Представи си, двамата искат момче, а се роди момиче или обратното, а може и да са на различно мнение, какво точно трябва да се роди.

– Това е глупаво, – махна с ръка Щилян. – Да си недоволен от Твореца, който е създал оригинално дете?!

– Този, който не осъзнава, че е оригинал, неповторим, да кажем едно момиче, което иска да бъде момче, е за съжаление, – добави Серго.

– Всяка жена озарена от Свещеното Писание, трябва да осъзнае колко привлекателна и миловидна е тя, – каза с болка Щилян.

– Но тя просто трябва да обикне себе си и да разбере, че е неповторима, – прошепна с възторг Серго.- Иначе по какво щяхме да копнеем и тичаме.

– Бог се прославя чрез всеки от нас и ни разкрива истината, че трябва да останем верни на оригинала си, – каза твърдо Щилян.

– Неповторимостта на човек и неговото предназначение е предварително замислено от Отец и те не трябва да бъдат загубени, иначе всичко би се объркало, – добави Серго.

– Представяш ли си, – усмихна се Щилян, – отиваш да жънеш жито, а там вирее ечемик, защото пшеницата не харесала вида си?

И двамата се засмяха гръмогласно.

– Ето къде бие дяволът в последно време! – отбеляза Серго. – Той цели да унищожи пола на оригинала. А това е бунт против Твореца.