Този синдромът представлява несподелената любов, граничеща с психични заболявания.

Терминът е кръстен на дъщерята на известния френски писател Виктор Юго Адел Юго.  Въпреки естествената си красота, доброто възпитание и образование, тя е увековечила името си в историята с трагична и несподелена любов. Адел приключва живота си в психиатрична болница, от където до края на дните си пише писма на своя избраник, независимо от факта, че той е женен за друга.

Сега синдромът на Адел засяга повече жени, отколкото мъже и това се дължи на факта, че жените са по-чувствителни и емоционални.

Как се решава проблема?

Трябва да се осъзнае, че неудовлетвореността от живота, липсата на емоции и изживявания, създава духовния глад за любовта, а това поражда свят на фантазията, който в действителност не съществува. Вие не може да се страхувате от загубата на това, което не съществува.

Опитайте се да си намерите интересно хоби. Не стойте между четири стени и не страдайте. Запознайте се с нови хора, прекарайте време в по-шумни компании.

Това ще ви помогне да се отвлечете от обекта на желанията си и дори да си намерите истинска взаимна любов. Навярно до сега не сте имали истински отношения, затова с фанатизъм се стремите към любимия си в измисления си свят.

Ако вашият избраник ви отговори със взаимност, изведнъж неочаквано вие губите интерес към него.

Разберете това е болест и от нея трябва да се освободите. Ако не успеете сами да се отървете, обърнете се към специалист, съществуват множество методики за освобождаване от синдрома на Адел.

Любовта е прекрасно чувство, но само когато е взаимна. Тогава тя носи радост и щастие.
Не се разболявайте, а живейте в реалния свят.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Правителството на Бутан, за да запази уникалната култура и начин на живот на страната, се противопоставя на развитието на масовия туризъм.

За всички чужденци, с изключение на граждани на Индия, Бангладеш и Малдивите, за Бутан визата ще струва 250 долара на ден в разгара на сезона и 200 долара в останалото време.

В тези пари  е включена резервирано лицензирано от туроператорите настаняване, храна, транспорт и придружаващ екскурзовод.

Нямаш право да се отказваш от екскурзовод, а максималния срок за пребиваване е 15 дни.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

Доктор Харолд Кьониг е психиатър. Той е ръководител на „Център за изследвания на влиянието на религията и духовността върху здравето“ при университета Дюка.

За положителното влияние на духовността върху физическото и психическото състояние на човека, говорят някои глави на неговата книга „Лечебната сила на вярата“:

„Вярващите имат здраво семейство“;

„Вярващите много добре се справят със стреса“;

„Вярата намалява риска от депресия и помага тя бързо да се преодолява“;

„Вярващите живеят по-дълго и са по-здрави“;

„Вярващите харчат по-малко средства за лечение“.

Кьониг признава, че вярата влияе на здравето на човек. Много предимства идват от начина на живот. Вярващите не пушат, почти не пият и не стъпват в случайни полови връзки. Освен това, когато са в трудност, те намират подкрепа в църковната общност.