Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Онзи ден видях, как една жена да поставя пакет с обезмаслено мляко на лентата към касата в супермаркета.

– Можете ли да ми кажете защо купувате това мляко? – попитах тази жена.

– Защото то е без мазнини, – отговори жената.

– А знаете ли какво заменя мазнините?

– Хммм, – каза тя, взе пакета и прочете името на втората съставка, която следваше обезмасленото мляко, – царевичен сироп?!

Тя се намръщи, но след това върна пакета при останалите продукти в кошницата.

Очевидно жената изобщо не е мислила да си зададе такъв въпрос. Тя просто бе приела широкото разпространено мнение, че мазнините, които са неразделна част от хранителния режим на човека, трябва да се избягват, когато е възможно.

Но защо да се съмнява в това, нали и самите ние позволихме на производителите на храни, рекламодателите и изследователите да мислят вместо нас?

Много от тези, които лежат в болницата, ще се съгласят, че е много трудно да се измисли нещо апетитно за храна, която се сервира в болничното заведение.

Изглежда, че закуските, обедите и вечерите са специално проектирани, за да изострят страданията на болния, който с нетърпение очакват да го посетят роднини или приятели, които ще му донесат нещо вкусно.

Млада майка от САЩ наскоро лежала в едно от родилните отделение в Япония. Тя била толкова впечатлена от храната, която се дава там, че я снимала и поместила снимките в Интернет.

Като погледнете поне една снимка ще се съгласите, че изискано и красиво сервираните ястия изглеждат много по-добре, отколкото можем да получим в кой да е ресторант.

Тъй като снимките са станали много популярни в мрежата, много жени мечтаят да отидат да раждат в Япония.

Между другото, представители на мъжката половина на човечеството също е впечатлена от зашеметяващата храната. Те питат:

– Само в родилните ли отделения хранят така добре или подобен обяд може да се получи в коя да е японска болница?

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Ли Цзясин от Китай се увличала от екстремни спортове от 2008 г насам. Наскоро след смъртта на съпруга си, тя решила да приеме ново предизвикателство. За да забрави мъката си, решила да покори небето.

Парапланеризмът с двигателя станал новата страст за 70-годишната жена, но тя не можела веднага да си позволи това не евтино удоволствие.

Веднъж Ли намерила парапланер втора ръка, който се продавал с голяма отстъпка и осъзнала, че това съвсем не е случайно.

Възрастната жена изразходвала всичките си спестявания за тази покупка, но тя не съжалява за това.

Вярно е, че тя е нямала пари за застраховка, за това Ли се занимава с парапланеризъм само при безвредно ясно време, когато е максимално най-безопасно.

Мнозина, които са я наблюдавали, са кръстили смелата жена „летящата баба“, но тя е много доволна от прякора си, както и от интересния живот, който води.