Жана имаше твърд характер и отношенията със съпруга ѝ бяха доста обтегнати. А той бе доста енергичен вследствие, на което имаха помежду си постоянни скандали. А ако той бе нерешителен, Жана непрекъснато го контролираше и караницата бе неизбежна.

Последните няколко пъти Жана имаше чувство, че се изправя пред стена и тя не виждаше никакъв изход в създалите се положения.

Жана започна да търси информация в Интернет по създалите се отношение между нея и съпруга ѝ.

Накрая осъзна, че с действията си се намесва в личната територия на съпруга си. Всъщност тя не дооценяваше това, което вършеше и изпадаше в зависимост от нещата, които можеха да кажат или помислят за нея.

Просто трябваше да изрази ясно и точно какво иска, за да няма скандали и да прибягва към душевен мазохизъм.

Например, колко по-просто бе да каже:
– Скъпи, искам да отида на екскурзия еди къде си. Ти не искаш, добре. Тогава сама ще отида и ще ти донеса от там сувенир.

Или

– Искам да отида на театър, не мога да пропусна изпълнението на Николов или Манчева. Ти си зает добре, тогава до утре.

Най-важното за нея бе да не се обижда, че не е избрал да отиде с нея на театър, а нещо друго. Жана разбираше, че не трябва да се чувства излишна и да не реагира остро на реакцията му:

– Какво толкова намиращ интересно в това?

И Жана започна да си записва и разсъждава върху нещата, които бе открила и разбрала.

– Първо, не трябва да се тревожа. Съпругът ми не е малко дете, което може да падне и да се удари. Той е достатъчно голям да бъде надзираван и може сам да отговаря за постъпките си. Второ, той има нужда от време за себе си, когато иска да се занимава с нещо, което му е интересно и лично го интересува. За това не е нужно да скучае край мен и да ми говори непременно нещо приятно. Не трябва да го вкарвам в някакви граници. Така и аз хабя излишна енергия. Необходимо е искрено да споделям с него, с какво искам да се занимавам и да му давам свобода за любимите му занимания, ако нямам желание да участвам в тях. В противен случай ще се натрупват оплаквания, неприязън и негативни емоции, които ще преливат в поредния скандал.

Тя въздъхна дълбоко:

– Връзката ни помежду ни не трябва да бъде контролирана и манипулирана.  Така ще чувствам до себе си един силен и стабилен мъж.

Сега тя не бе напрегната и изнервена. Това бе индикатор, че е настъпила промяна и то в положителна посока.

Не трябва през цялото време да се държиш в ръце, иначе в доста труден момент ще се съкрушиш, ще бъдеш смазан и съсипан.

Човек не може постоянно да бъде силен. Той не може през целия си живот да крие тъгата си и преживяванията си.

Трябва да дадем простор на чувствата си. И това е моментът, когато сълзите  ни освобождават от нервно напрежение и отрицателни емоции.

Запомнете, че да плачеш е полезно за здравето.

Сълзи донесат облекчение и това е първата стъпка към промяната. Сега остава да признаем чувствата си и да им даде воля, а след това да ги пуснем.

След като поплачем ние се успокояваме, отпускаме и по-лесно оценяваме нещата, след което взимаме по-правилни решения.

За това не се стремете да изглеждате до толкова силни, че да си забранявате да поплачете.

Някои жени смятат, че като се откажат от закуската и се ограничат по време на обеда, те си спестяват омразните калории.

Уви, тези калории, не са така глупави. От тях просто не можеш да се избавиш.

Колкото по-малко ядеш, толкова повече ти се яде.

Освен това гладният човек изпитва стрес и става раздразнителен. На него са му необходими положителни емоции.

От къде да ги вземе?

Подтискането на потребностите за храна цял ден, вечер „излизат отгоре“, организмът „взима своето си“ и тихо се радва …

Днес учените не се съмняват, че при спорта, където се постигат високи резултати, ролята на психиката е не по-малко важна, от физическото състояние на спортиста.

Тим Нокс, професор от университета в Кейптаун е доказал, че мозъкът има подсъзнателни механизми за самосъхранение.

Те се проявяват, за да не може организмът да се приближи прекалено близко до опасностите. Нокс нарича този механизъм „централен регулатор“.

Според него, умората е защитна емоция, а не отражение на физиологичното състояние на организма.

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.