Трябва да се запитаме не какво е семейство, а какво трябва да бъде едно семейство.

Семействата са различни и по брой и по състав.

Ако двама души живеят заедно споделяйки храна, подслон и легло, това семейство ли е?

Нима това е само една  клетка на обществото, в която се поделя работата и се отглеждат деца?

Отговорността е най-главното в любовните и семейните отношения. Това е основата на един съвместен живот.

Отговорност за жената (мъжа), децата, мира и благополучието в семейството, за топлината и уюта в дома, именно това запазва и съхранява семейството.

Ако си се оженил, а се чувстваш сам, нещо си пропуснал. Семейството се изгражда от двама и всеки един от двамата има дял в това изграждане.

Семейството преминава през кризи, но то не загива, защото участващите в него се подкрепят един друг. Те си помагат и се изграждат взаимно.

Делът на благословенията, които са обещани от Бог, се заключават до известна степен в тяхното отлагане и в страданията.

Отлагането  в живота на Авраам послужи, за да направи Божието обещание неизпълнимо. Последва голямо закъснение. Те излязоха от Египет „с голямо имущество“. Дадената дума бе изпълнена.

Бог ще ни изпита чрез забавяне. С това забавяне е свързано страданието, но независимо от това Божиите обещания си остават неизменни.

Бог има нов завет с нас – чрез Исус Христос и неговото ненарушимо обещание, ще ни даде всички важни благословени, от които се нуждаем.
Забавянето и страданието се явяват части на това обещание.

Нека да Го хвалим за това днес, да бъдем смели и да се надяваме на Господа и Той ще укрепи сърцата ни.

В Африка много термити напомнят на нашите мравки.

Термити живеят в големи семейства и правят домовете си от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма. Те са много високи.

В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото. По това време възникват много пожари, които се разпространяват на стотици километри. Те са страшни.

Гъстият дим се издига нависоко, закрива небето и слънцето. Върху земята всичко се унищожаван и се превръща в черна пепел.

Всички животни изгарят, с изключение на термитите. Техните огнеопорни жилища издържат на тези пожари.

Нека тези насекоми ни послужат за пример на нас християните. Нашите дела също ще бъдат подложени на огнени изпитни.

Изпитанията са нашия постоянен дял на земята. И това е съвсем естествено. Ние имаме нужда от огледало, в което да се оглежда нашият вътрешен човек.

Животът на всеки християнин е дълга верига от изпитания. „Огънат“ на претопяването се изпраща и допуска от Бога, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез изпитанията, които съдейства само за нашето добро.

„Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Тоя, комуто работата, която е градил, устои, ще получи награда. А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън“.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.