Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….

Една вечер край брега на морето стар благочестив евреин се разхождал с внука си. Изведнъж дошла огромна вълна и отнесла внука в морето.

Старецът извикал:

– За какво ме наказваш, Боже? Никога не съм нарушавал твоите заповеди. Защо наказваш моя син, който всяка събота ходи в синагогата? А моята снаха, Соня, тя просто ще умре от мъка!

Изведнъж друга вълна върнала детето направо пред краката на дядото.

Старецът веднага хванал внука си за ръка, огледал го внимателно, повдигнал гневно глава нагоре и казал възмутено:

– А къде е шапката му?

В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.