Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота