Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Недю тихо приближи до майка си и плахо попита:

– Мамо, аз от къде съм се появил?

– Намерихме те в зелето, – усмихна се тя.

– Как в зелето …? – Недю погледна уплашено майка си.

Дядо му, който бе наблизо, чу въпроса на внука си и скастри снаха си:

– Стига си залъгвала момчето, кажи му, че си го родила в болницата.

Недю тръсна глава и попита:

– А това за зелето … от къде е?

Баба му, която влезе в стаята, бе чула само част от разговора, но бързо се намеси:

– Зелето се събира септември или най-късно октомври. За това родените през тези месеци са „намерени в зелето“.

– Аха, ясно, – усмихна се Недю, – нали аз съм роден в началото на септември.

– Освен това, – започна да дообяснява бабата, – вместо чаршафи едно време на родилките са подлагали зелеви листа.

– Не е ли могло нещо друго? – смая се Недю.

– Зелевите листа са се смятали за лечебни. – поясни бабата. – При раждане главата на бебето е можела да се подуе, тогава се използват зелевите листа …

– И то оздравявало ли? – стресиран попита Недю.

– В зависимост от индивида, след 3-8 седмици, – уточни майка му. – Този метод на лечение все още е запазен в народната медицина.

Недю успокоен от получената информация започна леко да се усмихва и да си бъбри:

– В зелето съм бил намерен а?!