Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Катя всеки ден с дядо си преглеждаше вестника.

– Дядо, какво интересно е станало днес? – питаше тя.

И старецът ѝ четеше.

– А, – възкликваше Катя, – за тези хора трябва да се молим. Те са претърпели голямо бедствие.

Така двамата се присъединяваха към Бог в любовта и грижата за света.

Светът е пълен с различни хора, които говорят разнообразни езици и живеят в градове или села. Те не носят еднакви дрехи, не се хранят с едни и същи храни, празнуват различни празници.

Но Бог вижда всеки от тях като специален.

От заснежените планини до пясъчните плажове, от тропическите джунгли до горещата пустиня, Бог обича всеки човек по света.

Никой не е забравен или изоставен.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

Каква тема само. Обсъждаше се коя е най-тъжната дума.

– Но, – заяви един.

– Изгубен, – сподели друг.

– Безнадеждно, – обади се трети.

– Можеше да бъде, – добави четвърти.

Имаше множество предложения.

– Всички споменати думи описват сърцето на човека без Христос, – констатира Петър. – Какъв контраст са те спрямо Божите обещания.

– В Исус Христос едно изоставено, безнадеждно сърце, преследвано от „ но “ и „ можеше да бъде “ се трансформира в такова на надежда и с цел, – тържествено обяви Захари.

Дядо Стоян се усмихна:

– Когато надеждата бъде отнета от хората, следва бързо морална деградация.

Страхил бе искрено възмутен:

– Как можем да бъдем благодарни за това, което ни е дадено, ако постоянно се сравняваме с другите?

– Библията ни учи, – подчерта Станко, – да се радваме, когато другите се радват, но ако се сравняваме отваряме врата за ревност и завист.

– Когато се сравняваме с другите, щастието ни е откраднато от врага на човешката душа – дявола, – отбеляза Гошо.

– Тъй като омаловажаваме благословенията си, радостта ни поради успеха на другите е убита и взаимоотношенията ни с тях бавно се разрушават, – намекна Калоян.

Филип вдигна ръка:

– Бог има конкретни планове за всеки от нас. Нека да помним, че историите ни са различни. Създадени сме с уникални умения и черти, а Бог ги използва за наше добро и за Негова слава.

Намеси се и Борис:

– Господ не ни сравнява един със друг. Той толкова много ни обича, че умря за нас.

– Ако решим да се сравняваме, – усмихна се Владо, – нека сравним какъв би бил живота ни сега, така и за вечността, с този без Исус.

Дядо Горан, който слушаше младежите потупа най-близо стоящия до него по рамото и добави:

– Сравнението води до гордост от убеждението, че сте по-добри от другите или до ниско самочувствие, приемащо че другите са по-добри от вас. Запомнете, че никой в ​​целия свят не може да се справи по-добре с това да бъде като вас, освен вие самите.