Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Сега вече не бе толкова горещо. Пенсионерите се събираха и споделяха опит или научено отнякъде.

Бай Димитър бе пръв в изказванията и днес не закъсня:

– В дигиталната ера информацията ни се предоставя по-бързо от всякога.

Сашо го подкрепи, той имаше малък лаптоп у дома си:

– Можеш да провериш в Google всичко, което искаш и да четеш по тази тема седмици наред. С щракването на мишката или докосването на пръста си можеш да научиш всичко, което трябва да знаеш за дадено нещо.

Кирил се подсмихна под мустак:

– С изобилието от информация идва и дезинформацията. Вече не можем да кажем кое е истина и кое не.

– Границата между фактите и мненията е размита от журналистите, които не търсят истината като теб и мен, – отбеляза Михаил.

– За какво им е истината? – подхвана отново Кирил. – Те търсят рейтинг.

– Да си призная, рядко включвам новините, – сподели Манол.

– Теб те е страх, – сбърчи нос Камен. – Нима не искаш да бъдеш информиран за това, от което те е шубе?

– Ние четем и слушаме и приемаме това, което е написано или казано за истина, без да се замисляме, че източниците също може да са дезинформирани, – доуточни позицията си Манол.

Дядо Петър се изкашля и тържествено произнесе:

– Единствената ИСТИНА, която знаем е, че Исус Христос умря за нашите грехове.

Около него се чу ропот, но той не му обърна внимание и продължи с дрезгавия си глас:

– Тя е проверена, цитирана и проследена до източника. Бог ще бъде там от началото до финала. Той е Авторът и Редакторът. Неговата дума е окончателна. Няма от какво да правим сензации. Бог вече е разкрил истината.

– Е, какво да престанем да четем и слушаме новините ли? – попита бай Димитър. – Или вече да не се доверяваме на хората около нас?

Дядо Петър подскочи и започна по-твърдо и наставнически:

– Това, което ти казвам е, че няма значение какво е написано или съобщено, Бог вече го знае. Божите планове за вас и мен не се променят заради действията на хората. Те са непоклатими и не зависят от това, което се случва около нас.

– Дядо Петре, стига с твоя Бог, – махна с ръка Сашо.

Но старецът набрал инерция, продължи настървено:

– Във времена на несигурност Бог дава увереност в изхода от всяка ситуация. Въпреки, че нашите планове могат да се провалят и променят, планът, който Господ е подготвил за нас, ще бъде изпълнен.

След тези думи седянката се разтури. Едни гледаха гневно дядо Петър, а други само го потупваха леко по гърба.